Бавно, но сигурно "мексиканската вълна" на гражданското недоволство се надига в България. Правителството все повече заприличва на пожарна команда, която прескача от обект на обект да потушава разрастващата се стихия от протести на транспортни работници, медици, а сега и учители. Утре го чакат социалните работници, а след това вероятно академичната общност и т.н. Същевременно симптомите за надигащата се буря бяха отдавна очевидни за международните икономически анализатори, които предупреждаваха, че потреблението нараства с вихрени темпове и далеч надхвърля възможностите и продуктивния капацитет на българската икономика. Търсенето на потребителски стоки, здраво подпряно от лесните кредити, продажбите на недвижими имоти и емигрантските пари, напомпа инфлацията, което логично доведе до финансова несъстоятелност на широки прослойки от населението. Сред тях са заетите в публичния сектор, които, разчитайки на доходите си от труд, останаха в капана на отдавна планираните бюджетни разходи за заплати.

За жалост традиционните леви избиратели пак не случиха на левица, която да ги защити от "опасните" за техния жизнен статус десни идеи. Нещо повече - традиционните леви решения в подобни кризисни ситуации бяха бързо захвърлени от иначе левия министър на икономиката и той без свян се обърна към тежкия икономически арсенал на десницата - плосък подоходен данък, намаление на преките данъци и осигуровките, а дори се заговори за реални реформи с десен привкус в образованието и здравеопазването. В това няма нищо лошо, а и социалистите винаги са били майстори на приказването. По-тревожното е, че уж отдясно изведнъж изплуваха спасители на бедстващия електорат. Заваляха впечатляващи със своята радикалност десни предложения, които изродиха иначе заформящия се рационален икономически дебат в наддаване за най-ниски данъчни ставки с най-високи необлагаеми минимуми. Подхвърлянето на лесни решения за трудни проблеми, облечени в дясна фразеология, подсказва, че популизмът отдясно може да бъде не по-малко коварен от популизма отляво. Като оставим настрана, че не са ясни анализите и разчетите, на които почиват подобни предложения, или пък липсата на някаква конкретна програма за реализацията им, те не дават отговор на въпроса как се подобрява качеството на публичните услуги (за което като че ли има обществен консенсус, че е трагично) в условията на безкрайно намаляващи данъчни ставки. Разбира се, популисткото обяснение е: щом падат ставките, няма как да не се качват постъпленията. Така "казвал" Артур Лафер. Е, той също казва, че това става само до определен момент, но тази част се подминава. Смешно, ако не беше опасно. Съществува обаче наистина съгласие между десните икономисти в България, че преразпределението като процент от БВП трябва да намалява. Доколкото постигането на 30-те процента на "победителя в наддаването" можем да оставим на футуристите, остава резонен въпросът необходимо ли е въобще да се дебатира такъв процент. Не трябва ли може би най-важният икономически дебат - този за ролята на публичния сектор в българската икономика - наистина да почива на някаква икономическа философия. Ако сме съгласни, че той трябва да се реформира, не трябва ли да спрем да се фокусираме само върху количествените параметри на данъци, излишъци, дефицити, преразпределение и т.н. Порокът на тези рецепти за лечение на публичния сектор е, че дори днес да са верни, ще бъдат несъстоятелни още следващия месец заради високата степен на интеграция на нашата малка и отворена икономика в световното стопанство, очертаващото се нейно прегряване и надигащата се "мексиканска" вълна от протести. Изпуска се най-важното - че тези реформи имат за цел да повишат качеството на публичните услуги чрез намаляващи бюджетни постъпления. Което е и квинтесенцията на дясната икономическа парадигма - пределната ефективност на публичните разходи. Защото модерната дясна икономическа философия проповядва не просто по-малко държава. Новата роля на държавата (за разлика от принципа на ненамеса в икономиката) е да осигурява и поддържа (подобно на уличния регулировчик) нормалното развитие на частния и публичния сектор в условията на несъвършена конкуренция. Основните механизми са, от една страна, пазарните сили (търсене, предлагане, конкуренция), а от друга страна, "твърдите правила на играта", гарантиращи пазарното регулиране и пазарния ред, а с това - и социалния ред. Стратегически инструмент за развитието са свободата за дейност, свободата на човешкия капитал, инфраструктурата и иновациите. И съотношението потребление - формиране на потенциал за бъдещето. Такава е икономическата философия на неолибералния институционализъм на Ф. А. фон Хайек, Р. Коуз, Дж. Бюкенан, Д. Норт и др. - всички нобелисти. Съдържателно тази философия акцентира върху институционалната среда - социалните, юридическите, нравствените и политическите правила на поведение, в чиито рамки протичат икономическите процеси. Към защитата на частната собственост и на пазарната организация на икономиката се добавя хипотезата, че институциите имат принципно значение и трябва да бъдат интерпретирани като самостоятелен социално-икономически фактор. На тази основа се вземат предвид и извънпазарните дейности - правосъдието, образованието, публичния избор, корупцията и пр. Така социалните (извънпазарните) дейности се "икономизират" в противовес на социалистическото социологизиране на икономиката. И за тези дейности стават валидни такива характеристики като редкостта на ресурсите, индивидуализмът, рационалността на поведението, максимизирането на ефектите и пр. Към ресурсите и технологичните ограничения се прибавя и факторът на институционалния ред. Дейността на институциите се оценява чрез съпоставката с алтернативите на "добрите практики".

Няма да е пресилено да се твърди, че проблемите на публичния сектор у нас са следствие именно на противоречието между пазарната логика и начина на функциониране на посткомунистическите институции. Затова не съществува ефективно решение за проблемите в публичния сектор само чрез рутинни изменения в количествените параметри на бюджета. Защото макропараметрите не са всичко. Както казва Адам Мицкевич: "Без дух и сърце има скелети само." Защото институциите ще продължат да си функционират по същия начин и да генерират същите проблеми. Докато не се появи политическа воля за тяхната реформа. Която в десен икономически контекст най-малкото означава програмно бюджетиране и частно предлагане на публични услуги.