Миналата седмица президентът Румен Радев проведе срещи с ръководителите на основните институции на съдебната власт, които бяха представени като консултации за критериите за избор и правомощията на главния прокурор с оглед на предстоящата смяна на титуляря на поста. Като първа инициатива от този вид консултациите предизвикаха противоречиви оценки: част от пресата приветства, а министър-председателят обвини президента в намеса в независимостта на съдебната система. Последното е толкова абсурдно, че не си струва дори да бъде оспорвано с аргументи. Струва си да си припомним обаче каква е историята на президентското участие в т. нар. "съдебна реформа" у нас и да разгледаме проведените досега консултации от гледна точка на конституционните роли на двете засегнати институции.

През 2003 г., докато отчиташе резултати от първата година на своето президентство, Георги Първанов призова за създаването на отделна национална служба за борба с корупцията. Действащият антикорупционен закон у нас много прилича на негова изпълнена мечта, но пък президентът Радев оценява този закон като "беззъб".

През 2013 г. в рамките на своя "Диалог с гражданите" президентът Росен Плевнелиев организира дискусия по темата "Ефективна и справедлива съдебна система". По онова време той даже обяви, че е готов да внесе предложения за промени в конституцията. Резултатът от този "диалог" беше само 5 минути медийно внимание. Две години по-късно предложения за промени в конституцията наистина бяха внесени в Народното събрание, но не от президента.

Междувременно президентите по правило бързо и решително назначаваха излъчените от Висшия съдебен съвет (ВСС) кандидати за постовете на главен прокурор и председател на Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС). Тази практика не беше разколебана дори през 2012 г., когато специално с оглед на избирането на Сотир Цацаров за главен прокурор ВСС промени установената процедура за гласуване: отказа се от гласуването с бюлетини в урна и премина към гласуване с електронна система. При предварителна демонстрация на новия начин на гласуване се видя, че той не може да гарантира нито тайната на вота, нито равнопоставеността на кандидатите. Въпреки това президентът Плевнелиев назначи Цацаров за главен прокурор.

Когато в началото на 2015 г. ВСС избра по същия начин Лозан Панов за председател на ВКС, няколко неправителствени организации се обърнаха към президента Плевнелиев с предложение да проведе консултации във връзка с промяната в правилата на гласуване във ВСС: от какво беше наложена тя и дали съответства на конституционното изискване за тайна на вота. Самият Панов каза, че предпочита изборът да се проведе чрез гласуване с бюлетини в урна. Плевнелиев обаче назначи Панов, без да проведе консултации и без да коментира въпроса.

През 2017 г. президентът Радев отказа да назначи Георги Чолаков на поста председател на ВАС с аргумент за ниската легитимност на предишния състав на ВСС, който беше в края на своя мандат. Това беше аргумент на политическа целесъобразност и нищо чудно, че новият състав на ВСС енергично повтори същото решение. Юридическият проблем е в начина на гласуване и дали той отговаря на конституционното изискване за тайна на вота във ВСС, но президентът Радев преди две години избра да не повдига този въпрос. Той, изглежда, не е предмет и на консултациите сега. Изказванията на участници в консултациите показват, че и по отношение на двете теми, които бяха обявени като предмет (критериите за избор и правомощията на главния прокурор), разговорът също се върти по периферията, но не засяга същината на проблемите.

От гледна точка на критериите за избор на главния прокурор българският законодател се различава от доминиращата практика в другите държави, членки на ЕС. В тях обикновено изборът на главен прокурор е политически въпрос и няма предвидени много формални критерии, на които да отговаря кандидатът. В Португалия например президентът назначава главния прокурор по предложение на правителството и в закона няма изрично посочени критерии за главен прокурор; той може дори да не е юрист. Но въпреки това обикновено правителството предлага за поста прокурор от кариерата. Това е така, защото в Португалия няма разлика между нормативно установения ред за избор на главен прокурор и практиката на институциите. Там "ти си го избра" е предвиденият в закона ред и той гарантира, че политическата сила, която е излъчила правителството, носи отговорност за главния прокурор така, както и за министрите.

У нас закрепеният в конституцията ред за избор на главен прокурор е само параван, а "ти си го избра", т. е. министър-председателят посочва главния прокурор, е установена, но неписана норма. Това разминаване между нормата и нормативно заложения ред позволява на нашето правителство да се освободи от тежката отговорност за наказателната политика. Досега президентът беше само мълчалив статист в постановката. Може да излезе от тази роля само ако разшири предмета на консултациите и чрез тях се постарае да формира експертен консенсус по въпроса как процедурата по избор на главния прокурор да се обвърже с политическа отговорност за наказателната политика.

От прессъобщенията на президентството не става ясно какъв проблем е обсъждан във връзка с правомощията на главния прокурор, но и тук има голяма разлика между писаната норма и "на практика". Българският главен прокурор е и министър на правосъдието, защото освен че се явява най-висшият авторитет по приложение на наказателното право, като председател на прокурорската колегия във ВСС той има решаващ глас и по отношение на кариерното развитие на прокурорите. В другите държави от ЕС тези два кръга от правомощия са обикновено разделени: главният прокурор отговаря за прилагането на правото, а министърът на правосъдието – за кариерата и дисциплината на прокурорите. Докладът на европейските прокурори, които през 2016 г. оценяваха проблемите в нашата прокуратура, издава тяхната изненада: у нас по-висшестоящите прокурори не дават писмени указания на по-нискостоящите. Не го правят, защото по-висшестоящите особено ако се разбират с главния прокурор, имат пълна власт над решенията за кариерното развитие на по-нискостоящите и по този начин хем могат да им влияят, хем не поемат никаква отговорност за решенията си, защото формално за кадровото развитие отговаря ВСС.

Ограничаването на огромната фактическа власт на главния прокурор изисква продължаване на конституционната реформа и преосмисляне на статута и правомощията на прокурорската колегия на ВСС. По този въпрос у нас няма ясно изразен експертен консенсус, няма и политическа воля. Не е ясно и дали текущите президентски консултации ще отидат дотам, че да предложат решение за промяна в конституцията, която да довърши започнатото при предишните промени. Това поражда повече съмнения, отколкото надежди Румен Радев да успее да разчупи установения канон на президентска (не)намеса в т. нар. съдебна реформа.