Всяка сутрин на българския бряг на Черно море един човек сяда на пясъка, за да посрещне изгрева. Точно отсреща, на грузинския бряг, всяка вечер друг човек сяда на пясъка, за да изпрати залеза. Двамата изобщо не подозират един за друг. И двамата не харесват живота си – общо взето, по едни и същи причини. И двамата търсят бягство в мечтите, вдъхновени от соларния цикъл. И двамата пътуват мислено към дома – към мястото, което считат за своя духовна родина.

Но с това като че ли приликите се изчерпват. Онова, което ги свързва, всъщност ги разделя.

Рано сутрин. Млад мъж извършва причудливи физически упражнения на пустия бургаски плаж. Облеклото му се състои от грубо съшити кожени гащи до колената. В пясъка е забит прът, на който се вее сноп от дълги черни косми, нещо средно между скалп и конска опашка. Движенията представляват грижлива реконструкция на бойното изкуство на древните българи, известно още като Бу Вей – изгубено през вековете на робство и нихилизъм, ала изплувало на гребена на етно- вълната, заляла България след историческото й приемане в ЕС, не спираща своя възход и до днес.

Младежът е усвоил древната практика по време на лятната си отпуска в една от школите, където се преподават прабългарски бойни умения. Реконструкцията почива отчасти на аналогия с бойните изкуства на източните народи, отчасти на сведения от средновековните хроники, но най-вече на усета и ентусиазма на последователите на славните предци. Особен възторг сред посветените буди една автентична миниатюра от Менологията на византийския император Василий II, съхранявана днес в библиотеката на Ватикана. На нея се вижда прабългарски войн, който прилага типичен ключов хват срещу своя противник – християнин, украсен с ореола на мъченичеството.

Часът е малко преди седем. Слънцето изплува величествено от равната шир на Черно море, а бризът издухва и последните следи от въглеводороди във въздуха след среднощната емисия на Нефтохима. Младежът, подвизаващ се в обикновения живот като Иван или Стоян, присяда на все още хладния пясък с лице към изгрева и се отдава на медитация. Сега е Корасте – името, чрез което се съединява с духовете на великите праотци. Всяко исконно българско име, убеден е той, трябва да съдържа съгласната "р" – източник на мъжество и сила. КРум, КубРат, ИспеРих, ОмуРтаг, ТеРвел. Ако се повтаря два пъти, още по-добре – КРакРа. Обаче в групата има вече двама Кракри и вождът, Багатура Кормисош, му нареди да си избере друго име. Проблемът с автентичните прабългарски имена е, че не достигат. От мрака на древността са достигнали едва дузина, а желаещите са много повече. Налага се да се коват нови, което изисква тънка филологическа интуиция. Той стиска очи и бърка в калпака с листчетата. Пада му се достойното и звучно Корасте.

Да бъде волята ти, о Тангра!

Червеният диск се издига плавно над хоризонта. Водната повърхност заблестява, заедно със спомена за миналото величие, изчистено от ръждата на времето и забравата, от петната на провалите и предателствата, на историческата несправедливост и жалкото настояще. По четинестата буза на младия воин се търкулва гореща сълза. Там някъде, отвъд морето, в степите между Днепър и Кавказ се простира Старата Велика България. Древната столица Фанагория е стъпила гордо на брега на Таманския полуостров: веят се конски опашки, белеят юрти, пасат безчислени конски стада, деца се учат да яздят и да стрелят с лък. В двореца, кан ювиги Кубрат приема пратениците на византийския император, който го титулуват "братко" и го отрупва с дарове.

Малко по на север пък, между Волга и Урал лежи Волжка България – държавата на храбрия Котраг, земя на охолни и честити градове, където и до днес хората пазят прабългарските си корени. Но лети духът, още по на изток, прелита над Каспийско море и Хорезм, и ето, в далечината се мярка заснеженото било на митичната планина Имеон. Прародината! Царството Балх, споменавано още в Махабхарата. Коравата Бактрия! Александър Велики се жени за българската принцеса Роксана, за да избегне сражението с непобедимата й конница. Роксана е най-красивата жена на всички времена – хубавата Елена пасти да яде! В долините на Хиндокуш продължават да казват "красив като българин". Запазен е и корена на думата "къща" – "къщ".

Наближава осем. От единия край на плажа се задават неколцина мургави индо-европейци, навлекли оранжеви жилетки с надпис "чистота", тътрещи черни найлонови чували. Сепнат, Корасте поглежда часовника си и скача. Преоблича се набързо, мушва прабългарските гащи в раницата (Панталоните също са българско изобретение, ако не знаете, наред с пастърмата, айрана, сабята, седлото и прочее достижения на прогреса!), мята се на пърпоретката Vespa, паднала му се от потребителската кошница и отпрашва за работа. Точно в осем и двайсет и пет заковава пред задния вход на бургаската БИЛА. Чеква се в списъка и след няколко минути го виждаме да крачи към щанда за колбаси, изтупан в униформена риза и престилка, на която се люшка бадж – Иван.

Междувременно слънцето невъзмутимо изминава пътя си, както го е правило милиони пъти, много преди конските опашки да се развеят по бреговете на Черно море. Малко след шест, когато Корасте бавно се отърсва от Иван и се готви да забие първата бира, от другата страна на морето, в древната Иверска земя, напет грузинец, на същата възраст, присяда на плажа край Поти, за да изпрати потъващия в мрака червен кръг.

На фона на залеза се мяркат заплашителните силуети на крайцери и фрегати от Руския Черноморски Флот, завардили грузинското крайбрежие след поредния сблъсък между бившата империя и гордата кавказка република. Никакви кораби обаче не са в състояние да възпрат полета на духа на Мераб Гамкрелидзе, устремен на Запад. За разлика от техните някогашни съседи, българите, предците му никога не са напускали благословена прародина. Там стоят, заключени в плодородните й долини, откакто се помнят! И все пак, промъква се предателска мисъл, ако си бяха размърдали навремето задниците, сега може би щяхме да бъдем от другата страна на морето... Залезите от другата страна може и да не са чак толкова красиви, но за сметка на това, както знаем, там са ЕС и НАТО, и руските корита не смеят да припарят. Освен това земеделските производители получават субсидии, а пътищата са в несравнимо по-добро състояние. Безработицата е под санитарния минимум. Лесно дават и потребителски кредити. Още по-лесно е да ги похарчиш; всички големи търговски вериги вече са стъпили оттатък – от Била до Карфур и Теско – и предоставят стоки и услуги на световно равнище. Но най-вече хората могат свободно да пътуват. Това, виж, струва колкото всички Били накуп! Само с една гола лична карта може да изръшкаш цяла Европа, въздиша Мераб и вече се друса мислено в автобуса към Виена. Посещава музея на Фройд, похапва си вурстчета на Грабена и слуша уличните музиканти. От Виена поема за Рим през Венеция. Вози се на гондола-такси, ръкува се с папата, обикаля Колизеума. И отлита за Париж с WizAir на цената на билета за влака от Тбилиси до Поти. Париж! Столицата на културата: Бобур, Лувъра, Операта, Сорбоната (където е изнасял лекции самият Мераб Мердавашвили!), Латинския Квартал, Монмартр... Гореща сълза се търкулва по бузата на младия джигит. На тази традиция принадлежи той и целият му народ, а не на дивите азиатски степи. Това е неговата духовна родина! А оттук нататък, дали ще поеме към Лондон, дали към Берлин или Амстердам, няма особено значение.

Мераб си е у дома.

Слънцето вече е потънало в морето. Останали са само светлинките на руските кораби. Трасирали хоризонта като коледни лампички, те му напомнят за границите на физическата реалност, която е принуден да обитава. Той става ядно, обръща гръб на морето и се мята на пърпоретката ИЖ-2, произведена още по съветско време. Вкъщи го чакат двеста домашни на тема: "Величието на грузинския народ през погледа Шота Руставели". Трябва да ги прегледа до заранта. Вратата на Европа започва бавно, ала неумолимо да се затваря. До следващия залез.