Уордън Алън Къртис

(1867–1940)

Уордън Алън Къртис е роден в Територията Ню Мексико (по-късно американския щат Ню Мексико), баща му е бил в американската армия, а младежът се дипломира в Университета на Уисконсин през 1889 г. Дълги години работи като журналист, пише за вестници като "Чикаго Дейли Нюз", "Бостън Херълд" и "Манчестър Юниън". Не се задържа дълго на едно място, но накрая се установява в Ню Хемпшър, където умира.

Пише безброй книги, които попадат в категорията на научната фантастика, в това число и романа "Долината на Гуанги", по който през 1969 г. е заснет филм със същото заглавие, като в сценария са използвани и елементи от много други филми за чудовища, включително динозаврите, анимирани от пионера на специалните ефекти Рей Харихаузен. Къртис написва и фентъзи в стил арабски нощи, озаглавено "Печатът на Соломон Велики".

В сборника му "Необикновените приключения на господин Мидълтън" от 1903 г. са събрани някои от странните му и доста често страшни приказки, както и подбрани откъси от детективските и другите му популярни романи.

Днес Къртис е забравен от всички с изключение на шепа съставители на антологии, които се възхищават от изключително смелото му въображение, развихрено в разкази като "Чудовището от езерото Ламетри", първопроходец в сферата на процъфтяващите днес сценарии с живи праисторически чудовища, като се започне от "Изгубеният свят" на Артър Конан Дойл и се стигне до модерния поглед на Майкъл Крайтън в "Джурасик парк". Разказът се появява за първи път през 1899 г. в септемврийския брой на "Пиърсънс Мегъзин".

Днес той би могъл да бъде определен като основополагащ текст в поджанра "странен уестърн", който обхваща всичко от телевизионната програма "Дивият див запад" от 60-те години до комедийния сериал "Джона Хекс", но се свързва преди всичко със съвременни писатели като Джо. Р. Лансдейл, комбиниращ уестърн с хорър и фентъзи.

ЕЗЕРОТО ЛАМЕТРИ, УАЙОМИНГ

1 АПРИЛ 1899 г.

Професор Вилхелм Дж. Брейфогъл,

Университетът в Тайкобера

Скъпи приятелю,

Приложени тук ще намерите известни части от дневника, който е мой неотменен навик да водя, подредени по такъв начин, че да разкажат свързано историята на няколко забележителни събития, които се случиха през последните три години. Преди много, много време чух някакви неясни сведения за странно езеро високо горе в почти непристъпните планински части на Уайоминг. С него бяха свързани най-различни невероятни истории, като например, че в него живеели същества, които другаде по света се намират само като вкаменелости от отдавна отминало време.

Езерото и околностите му имат вулканичен произход, а една от не малкото странности, свързани с него, е, че е подложено на периодични сътресения под формата на силно кипене в центъра му, сякаш под него има огромен артезиански кладенец, чиито води се устремяват нагоре от недрата на земята. За известно време нивото на езерото се вдига, почти изпълвайки купата от черни скали, в която лежи, а след това спада, оставяйки по бреговете молюски и стволове от необичайни дървета, късчета странни папрати, които вече не растат е, поне сега на земята и се намират само във въглищни пластове и каменни реки. А който хвърли въдица в тези мътни води, може да извади ганоидни риби, напълно покрити с костни плочки.

Всичко това е описано в доклад на отец Ламетри отпреди много години, като в него той развива теорията, че земята е куха и че вътрешността ѝ е населена с растителни и животински форми на живот, които са изчезнали от нейната повърхност преди много години, както и че езерото е свързано с тази вътрешна област. Теорията на Симс за полярните отвори ви е добре известна. Тя е подкрепена от мнозина. А сега знам, че е вярна. Слънцето изпраща светлина и топлина във вътрешността през големите отвори на полюсите.

Преди три години в същия този месец аз открих път през планините тук и стигнах до езерото Ламетри, придружен от един спътник, нашия общ приятел, младия Едуард Фрамингам. Склони да дойде с мен воден не толкова от научен плам, колкото от смътната надежда, че здравето му може да се подобри от едно временно пребиваване в планината, защото той страда от остра форма на диспепсия, която понякога го подлудява.

Под надвиснал корниз на скалната стена, заобикаляща езерото, намерихме грубо построена каменна къща, останала от старите обитатели на мястото. Макар и доста провет­рива, тя щеше да ни пази от редките дъждове в региона и щеше да е достатъчна за подслон през краткото време, което възнамерявахме да останем там.

Следват извадките от моя дневник:

29 април 1896 г.

През последните няколко дни бях зает да събирам образ­ци от различни растения, изхвърлени на брега от вълните на това забележително езеро. Фрамингам не прави нищо друго, освен да лови риба, и твърди, че е открил мястото, където езерото се свързва с вътрешността на земята, ако наистина се свързва, а изглежда по този въпрос той няма и най-малко съмнение. Докато ловял риба в близост до центъра на езерото, навързал три влакна за щука едно след друго – почти сто метра дължина, без да стигне до дъно. Върна се на брега и събра всяко парченце въже, шнур, връвчици и колани, които имахме, направи влакно с дължина сто и петдесет метра и пак не можа да стигне дъното.

2 май вечерта

Последните три дни бяха полезно използвани за съхраняване на образците, за тяхното поставяне в преси и в съответни разтвори, за да бъдат запазени. Тази сутрин Фрамингам преживя остра криза от диспепсията си и не се чувства много добре. Промяната на климата имаше краткотраен благоприятен ефект върху заболяването му, но изглежда, че това влияние се изчерпа доста по-бързо от очакваното и сега той лежи върху ложето си от сухи водорасли и стене жално. Ще го върна в цивилизацията веднага щом е в състояние да бъде пренесен.

Досадно е, че се налага да напусна това място, когато едва съм започнал да проучвам тайните му. Ще ми се Фрамингам да не беше идвал с мен. Езерото навън реве бясно, което е странно, защото допреди малко беше напълно спокойно, а става и още по-странно, защото нито усещам, нито чувам напорите на връхлитащия вятър, макар това вероятно да се дължи на факта, че духа от юг, а скалистият бряг ни защитава точно от тази посока. Но в такъв случай на този бряг не би трябвало да има вълни. С всеки миг ревът става все по-оглушителен. Фрамингам

3 май сутринта

Прекарахме страшна нощ. Снощи, докато пишех в дневника си, чух внезапно съскане и поглеждайки надолу, видях върху пръстения под да се гърчи нещо, което в първия миг взех за змия, но след това открих, че е поточе вода, което, влизайки в контакт с огъня, бе произвело стряскащото съскане. Само след миг се появиха и други вадички и преди да се опомня дотолкова, че да се махна, водата вече навсякъде беше пет сантиметра дълбока и продължаваше непрекъснато да се издига.

Сега вече знаех причината за грохота и повлякох Фрамингам навън къде с носене, къде с влачене, а после, забивайки пръстите на краката си в дупките между камъните на стената на къщата, се изкатерихме на покрива ѝ. Не можех­ме да направим нищо повече, защото над нас и зад нас беше непристъпният отвес на скалата, а земята и от двете страни на къщата се спускаше стръмно и щеше да ни е невъзможно да стигнем височината, където беше входът към езерото.

След малко запалихме няколко клечки кибрит, защото независимо от целия този хаос нямаше почти никакво движение на въздуха, и видяхме водата, която сега се бе покачила до средата на къщата и се носеше на запад със силата и скоростта на мощна река, като непрекъснато запращаше дървесни стволове в стените на постройката с такава сила, че заплашваше да ги събори. След около час бученето започна да намалява и накрая настъпи абсолютна тишина. Водата, достигнала на трийсетина сантиметра от мястото, където стояхме, се успокои и вече нито се издигаше, нито спадаше.

В този момент се чу някакъв шепот, който постепенно се превърна в хриптящо дишане, после се извиси стремително като бурен вятър, а ревът бързо увеличи силата си, езерото отново се раздвижи, но този път водата и нейният въртящ се товар от дървесни трупи се понесоха покрай къщата в източна посока, като нивото постепенно спадаше, а в центъра на езерото лунните лъчи страховито се отразяваха в стените на гигантски водовъртеж, който увличаше проблясващата тъмнина надолу и надолу във въртопа към границите на онези ужасяващи дълбини, които гледахме от високата си наблюдателница.

Тази сутрин езерото отново е с обичайното си ниво. Мулетата ни се издавиха, лодката ни беше унищожена, храната ни е съсипана, моите образци и някои от уредите ни също са повредени, а Фрамингам е много зле. Ще трябва бързо да си тръгнем оттук, макар това да не ми е особено приятно, защото събитието от предната нощ, което явно е като описаното от отец Ламетри, несъмнено е довлякло от недрата на земята някои странни и интересни неща. И наистина, в центъра на езерото, където беше водовъртежът, виждам голямо количество плаващи предмети – вероятно повечето от тях са дънери и клони, но знае ли човек какво друго би могло да има?

През далекогледа си виждам ствол или по-скоро дънер с огромни размери. По ширината му мога да преценя, че трябва да е голям като някои от онези грандиозни калифорнийс­ки дървета. Основната му част ми изглежда към три метра широка и десетина метра дълга. От него се простира полегнало върху водата нещо като крайник или корен, към пет метра дълъг и вероятно към метър дебел. Преди да тръгнем, което ще е веднага щом Фрамингам е в състояние да върви, ще направя сал и ще посетя този интересен плавей, освен ако вятърът благосклонно не го изхвърли на брега.

4 май вечерта

Ден, изпълнен със забележителни и прекрасни събития. Когато тази сутрин станах и погледнах през далекогледа, видях, че онази купчина плавеи все още стои в средата на езерото, напълно неподвижна върху гладката повърхност, но големият черен дънер беше изчезнал. Сигурен бях, че не е скрит някъде между другите стволове и клони, защото вчера лежеше на известно разстояние от тях, а не бе имало никакъв вятър или вълнение на водата, което да смени положението му. Поради това заключих, че трябва да е някакво тежко дърво, което има нужда от съвсем малко напояване с вода, за да потъне.

Фрамингам заспа около десет часа и аз се запътих да огледам бреговете за образци, като взех със себе си ботаническата кофа и южноамериканското мачете, което имам след онова посещение в Бразилия преди три години, където научих колко полезна е тази подобна на сабя вещ. Брегът беше осеян с парчета от странни растения и мидени черупки и тъкмо се навеждах, за да взема една, когато внезапно усетих, че нещо разкъсва палтото ми, чух щракване на зъби зад гърба си и се обърнах да видя – но няма да го опиша, преди да кажа какво направих, защото всъщност аз не видях ясно ужасяващото създание, преди да замахна с мачетето и да отрежа горната част от главата му, след което се строполих в плитката крайбрежна вода, където останах да лежа почти в несвяст.

Пред мен стоеше черният дънер, който бях видял в средата на езерото, чудовищен еласмозавър1, а над мен, върху купчина скали лежеше главата на съществото с дълги челюсти, пълни със зъби, подобни на саби, и очи, огромни като чинии. Зачудих се защо не мърда, понеже очаквах поредица от конвулсии, но нямаше никакви признаци за спазми по тялото на създанието, което лежеше извън полезрението ми от другата страна на купчината скали.

Реших, че внезапната ми атака с мачетето му е подействала като зашеметяващ удар и го е вкарала в нещо като кома, и от страх, че мускулите на звяра може да се възстановят, преди смъртта да е настъпила окончателно, и в агонията си то да се претърколи в дълбоките води, където не можех да го достигна, аз бързо отстраних мозъка, извършвайки операцията професионално, макар и с известен трепет, и след като възстанових главата, като поставих върху нея отсечения с мачетето фрагмент, пристъпих към изучаване на наградата си.

Дължината на тялото е точно 8,40 метра. В най-широката си част е 2,40 м надлъжно и почти 1,80 м от гърба до корема. Четири големи перки, рудиментарни ръце и крака, и изключително дълга, гъвкава, подобна на лебедова шия завършват тялото на съществото. Главата е малка за размера на тялото, доста кръгла, и двете дълги челюсти стърчат напред съвсем като патешка човка. Покрито е с блестящо черна кожеста обвивка, а очите му са огромни лешникови лещи с мек, меланхоличен израз в течните си дълбини. Това е еласмозавър, едно от най-големите животни, съществували преди потопа. Не мога да кажа дали е от същия вид като тези, чиито кости са вече открити.

Приключих огледа си и забързах обратно към Фрамингам, защото бях сигурен, че тази останка от отдавна отминала ера ще вдигне на крак дори инвалид. Намерих го до известна степен възстановен от сутрешния пристъп и той с желание ме придружи до еласмозавъра. При повторното проучване на животното бях изненадан да открия, че сърцето му все още бие и че всички функции на тялото, с изключение на мисълта, се осъществяват цял час след като създанието получи смъртоносния удар, но ми беше известно, че сърцето на акулата бие часове след като е извадено от тялото и че обезглавени жаби продължават да живеят и да се движат няколко седмици след като главите им са отстранени.

Махнах върха на главата, за да погледна вътре, и там ме очакваше нова изненада, защото ръбовете на раната вече срастваха и започваха да заздравяват. Цветът на вътрешността беше напълно здрав и естествен, нямаше излишна кръв, всъщност всичко говореше, че животното възнамерява да оздравее и да живее без мозък. Оглеждайки вътрешността на черепа, бях поразен от приликата му с човешкия, всъщност, доколкото мога да преценя, той е с размера и формата на черепа на човек, който носи седми или осми размер шапка. Проучвайки самия мозък, открих, че е с размера на нормалния човешки мозък и е поразително подобен на него в общия контур, макар да е доста по-груб като тъкан и да има по-малко гънки.

5 май сутринта

Фрамингам е много болен и говори за умиране, заявявайки, че ако естествената смърт не сложи край на страданията му, той сам ще сложи край на живота си, като се самоубие. Не знам какво да правя. Всичките ми опити да го окуража са безполезни, а малкото лекарства, с които разполагам, вече изобщо не помагат за неговото заболяване.

5 май вечерта

Току-що погребах тялото на Фрамингам в пясъчния бряг на езерото. Не извърших никаква церемония над гроба, защото истинският Фрамингам вероятно не е мъртъв, макар такива мисли да изглеждат абсолютно налудничави. Утре ще издигна малка пирамида над гроба му, освен ако има признаци, че експериментът ми е успешен, макар да е глупаво да се надявам на това.

В десет часа тази сутрин болезнените пристъпи на Фрамингам намаляха и той се запъти заедно с мен да види пак еласмозавъра.

Съществото лежеше на мястото, където го бяхме оставили вчера, положението му не беше променено, то все още дишаше и телесните му функции продължаваха да се извършват. Разрезът на главата му беше заздравял доста през нощта и предполагах, че ще е напълно излекуван в рамките на около седмица, такава е бързината, с която организмите на влечугите възстановяват раните си. Събрах три-четири кофи миди, махнах черупките им и ги изсипах в гърлото на еласмозавъра. След конвулсивно преглъщане те поеха надолу и голямата уста бавно се затвори.

– Колко време възнамерявате да поддържате живо това влечуго? – попита ме Фрамингам.

– Докато изпратя писма на неколцина приятели учени и те дойдат да го изследват. Ще те заведа до най-близкото селище и ще им напиша писма оттам. Като се върна тук, ще продължа редовно да храня съществото, докато приятелите ми дойдат, и тогава ще решим окончателно какво да правим с него. Вероятно ще го препарираме.

– Доста трудно ще ви е да го убиете, освен ако не го накълцате на парчета, а това няма да ви хареса. Ех, да имах жизнеността на това животно. Тук имаме чудовище, чиято жизненост е толкова изумителна, че дори отстраняването на мозъка не ѝ навреди. Бих бил щастлив някой да отстрани тялото ми. Как ми се иска да имах малка частица от безполезната жизненост на този звяр.

– Във вашия случай именно притежаването на прекалено активен мозък е навредило на тялото – отвърнах му аз. – Прекалено много работа на мозъка и прекалено малко физически упражнения са причината за вашия проблем. Би било хубаво да притежавате великолепното здраве на еласмозавъра, но помислете колко великолепно би било, ако тази мощна машина имаше вашата интелигентност.

Наведох се над влечугото, за да огледам повторно раните му, бях донесъл хирургическите си инструменти и възнамерявах да ги почистя. Прекъсна ме порой от мъчителни стенания и когато се обърнах, видях Фрамингам да се търкаля в агония по пясъка. Затичах се към него, но преди да го стигна, той вече се бе добрал до кутията ми с хирургически инструменти, грабна най-големия и остър скалпел и сряза гърлото си от ухо до ухо.

– Фрамингам, Фрамингам! – развиках се аз и за моя огром­на почуда той ме погледна, още в съзнание.

Спомних си случая с френския доктор, който няколко минути след като бил гилотиниран, отговарял на приятелите си с мигане.

– Ако ме чуваш, мигни – викнах развълнувано аз.

Дясното око бързо се затвори и отвори. Аха, тук тялото беше мъртво, но мозъкът все още живееше. Погледнах към еласмозавъра. Устата му, полупритворена над блестящите зъби, сякаш ми се усмихваше подканящо. Интелигентността на човека и силата на мисълта му. Живото тяло и живият ум. В ума ми моментално изникна любопитната прилика между черепната кухина на влечугото и тази на човека.

– Все още ли сте жив, Фрамингам?

Дясното око мигна. Сграбчих мачетето, защото нямаше време за деликатни процедури. Беше вероятно да проваля всичко заради бързината и грубия инструмент, но още по-вероятно беше да проваля всичко, ако се бавя. Срязах черепа с един замах и огледах мозъка. Не го бях повредил. Преря­зах отново заздравяващата рана на главата на еласмозавъра и поставих мозъка вътре. Погрижих се за разреза, изтичах до къщата, грабнах и донесох целия си запас от стимуланти и ги приложих по предназначение.

Медицинското братство от години говори, че един ден ще има успешно извършена операция по присаждане на мозък. А защо никога досега не е била успешно извършена? Защото никога не е правен опит. Очевидно е, че не може да се използва мозък от мъртво тяло, а кой жив човек би се подложил на страховития процес главата му да бъде отворена и части от мозъка му да бъдат извадени в полза на друг?

Човешките мозъци често се изследват и това става, когато са наранени по някакъв начин и части от тях са отстранени, но заместването на тези части с части от мозъците на други хора никога не е правено. Не се е намерил нито един ранен човек, който да се е съгласил да даде част от мозъка си на друг. Докато престъпниците със смъртни присъди не бъдат дадени на науката за провеждане на експерименти, няма да узнаем какво може да се постигне с присаждането на мозък. Но общественото мнение никога няма да го позволи.

Условията са благоприятни за истинско, задълбочено проучване на моя експеримент. Времето е прохладно и постоянно, раната на главата на еласмозавъра има всички шансове да оздравее. Животното притежава жизнеспособност, която надхвърля многократно тази на днешните животни, така че, ако някой организъм е способен да стане успешен приемник на чужд мозък, да го подхранва и пази, то именно еласмозавърът със своите изобилни жизнени сили ще е този, който ще го направи. Възможно е тук и сега да започва нова ера в историята на света.

6 май по обяд

Мисля да дам още малко време на моя експеримент.

7 май по обяд

Не е възможно да си въобразявам. Сигурен съм, че когато тази сутрин погледнах в очите на еласмозавъра, в тях имаше изражение. Вярно, че беше смътно, прилично на бледа мъглица, която прелетя по тях като отражение от минаващи облаци.

8 май по обяд

Повече от сигурен съм, че вчера в онези очи имаше изражение, панически страх, какъвто виждаме в очите на хора, преживяващи кошмар на живо.

11 май вечерта

Бях болен и не съм посещавал еласмозавъра в продължение на три дни, но този период ще ми даде възможност да преценя по-добре развитието на експеримента.

12 май по обяд

Преизпълнен съм с благоговение, след като осъзнах успеха, който увенчава моя експеримент до момента. Когато тази сутрин наближавах еласмозавъра, забелязах леко вълнение във водата около перките му. Внимателно огледах мястото, очаквайки да открия риби, които се хранят с безпомощното туловище, и видях, че вълничките не се дължат на риби, а на самите плавници, които слабо потрепваха. "Фрамингам, Фрамингам" разкрещях се аз с пълно гърло.

Огром­ната маса потръпна леко, много леко, но достатъчно, че да се забележи. Дали умът – или Фрамингам, както би било по-добре да бъде казано – спеше, или изобщо не бе успял да установи връзка с тялото? Несъмнено все още не беше успял да установи контакт с тялото, а това само по себе си би било равносилно на сън, на безсъзнание. Както бебето, родено без сетива, не съзнава себе си, така и Фрамингам, току-що започващ да установява връзка с новото си тяло, съзнава съвсем смътно физическата си същност и спи. Храня него или съществото – кое е правилното, ще се реши до няколко дни – по обичайния начин.

17 май вечерта

През последните три дни не се чувствах добре и до тази сутрин не бях излизал. Когато днес пристигнах в заливчето, еласмозавърът все още лежеше неподвижен. Помислих, че е мъртъв, но скоро забелязах признаци на дишане и веднага започнах да събирам миди за храненето му. Тъкмо се заех със задачата си, когато чух слаба, задъхана въздишка и вдигнах очи. Обзе ме ужас.

Сякаш в отговор на някакви съмнителни заклинания пред мен стоеше едновременно желаният, но и плашещ, някак неочакван призрак на чудовище. Разкрещях се от ужас, развиках се панически и скалистият амфитеатър заехтя и заповтаря писъците ми, а в това време главата на еласмозавъра се издигна високо в цялата дължина на шията му, полюшвайки се неуверено, а устата му се бореше и гърчеше без звук, сякаш в опит да оформи думи, докато очите му гледаха към мен ту с див страх, ту с жаловита молба.

– Фрамингам! – извиках аз.

Устата на чудовището незабавно се затвори и то ме погледна напрегнато, с толкова жално изражение, както само едно куче може.

– Разбирате ли ме?

Устата отново започна да се бори и издаде няколко леки въздишки и стона.

– Ако ме разбирате, отпуснете глава върху скалата.

Главата се наведе. Разбираше ме. Експериментът ми беше успешен. Останах мълчалив за момент, замислен за чудесното дело, опитвайки се да осъзная, че наистина съм буден и нормален, след което започнах спокойно да разказвам на приятеля си какво бе станало след самоубийството му.

– Понастоящем се намирате в състояние на частична парализа, доколкото мога да преценя – казах му, когато завърших разказа си. – Мозъкът ви все още не се е научил да командва новото ви тяло. Виждам, че вече можете да движите главата и врата си, макар и трудно. Раздвижете тялото, ако можете.

Аха, не можете, така си и мислех. Но всичко с времето си. Не мога да кажа дали изобщо ще сте в състояние да говорите или не, но се надявам да можете. А ако не можете, ще уредим някакви начини за комуникация. Както и да е, вече се отървахте от човешкото си тяло и сега притежавате този мощен жизнен апарат, за който толкова завиждахте на предишния му собственик.

Когато овладеете контрола върху тялото си, искам да намерите прохода между това езеро и подземния свят и да проведете известни проучвания. Помислете само за приноса към геологичните познания, който можете да направите. Аз ще напиша доклада за вашето откритие и имената на Фрамингам и Макленеган ще се наредят сред тези на най-великите геолози.

В ентусиазма си размахах ръце, а големите очи на приятеля ми засияха от същия възторг.

2 юни през нощта

Процесът, през който премина Фрамингам, от първоначалната безпомощност до сегашната си способност да говори и управлява телесната си маса, беше толкова постепенен, че нямаше нищо за отбелязване ден по ден. Изглежда сега вече владее напълно огромното си тяло, по същия начин като предишния му собственик, като в допълнение говори и пее. В момента пее. С падането на нощта се надигна северният вятър и от тъмнината навън дочувам мощните органови тонове на неговия страховит, великолепен глас, напяващ тържествените мелодии на грегорианските псалми, внушителните латински думи се смесват с рева на вятъра в дива и странна хармония.

Днес Фрамингам се опита да намери връзката между езерото и вътрешността на земята, но големият кладенец на дъното в центъра на езерото е блокиран със скали и той не успя да открие нищо. Мъчи го страх, че ще го оставя и ще умре в самота. Но аз няма да го изоставя. Изпитвам искрено съчувствие за самотата, която би изпитал, и освен това искам да съм тук, ако някоя от онези загадъчни конвулсии отново отвори прохода между езерото и долния свят.

Обладан е от идеята, че ако го намерят други хора, може да го уловят и да го показват по панаири и музеи, и се зарича, че ще се бори за свободата си дори с цената на това да отнеме живота на онези, които ще се опитат да го заловят. Като диво животно, той ще е собственост на този, който го намери, макар че аз мога да му дам някакво положение въз основа на това, че съм го опитомил.

6 юли

Един от страховете на Фрамингам се сбъдна. Бях в прохода, който води към езерото, наблюдавайки събиращите се облаци, и над гърбицата на пътеката се появи кепче за пеперуди, следвано от този, който го носеше, несъмнено учен, но нямах време да го огледам добре, защото в мига, в който той погледна надолу към долината, оттам внезапно се разнесе с цялата мощ и обем на парен локомотив страховитият глас на Фрамингам, пеещ гръцката "Песен на Анакреон" с мелодията на "Откъде намери тази шапка?", а самият певец се появи от заливчето, черната колона на грандиозния му врат извисена високо с широко зинали челюсти.

Бедният клет учен. Стоеше вцепенен, мрежичката за пеперуди падна от ръката му, а когато Фрамингам спря да пее, изскочи от водата и се бухна обратно в нея, разплисквайки около себе си вълни, от които целият залив се разпени, и се разсмя толкова гръмко, че смехът му отекна в скалите като кикота на десет демона, горкичкият се обърна и побягна назад с все сили.

Пропускам записките от почти цяла година. Не са от значение.

30 юни 1897 г.

Приятелят ми безспорно преживява някаква промяна. Забелязах го преди известно време, но отказвах да повярвам, и го отдадох на въображението си. Изправен съм пред катастрофа – поглъщане на човешкия интелект от животинското тяло. Има прецеденти, които ме карат да мисля, че това е възможно. Човешкото тяло има повече влияние върху ума, отколкото умът върху тялото. Болният, деликатен Фрамингам с изискания ум вече го няма. На негово място се появи буйно чудовище, чийто шумен и банален разговор издава постоянно нарастваща недодяланост на ума.

Той вече не се интересува от моите научни изследвания, а ги обявява за глупости. Стилът му на разговор не е този, който би доставил наслада на образован човек: изпъстрен е с жаргонни, неясни, многократни повторения във връзка с тривиални случки от нашия монотонен живот. Къде ще свърши всичко това? С поглъщане на човешкия ум от едно животинско тяло? С окончателния триумф на материята над ума и деградацията на най-елементарните ни човешки пориви, с изчезването на божествената искра? Тогава, разбира се, Едуард Фрамингам ще е мъртъв, а аз ще мога да сложа каменна плоча над гроба с човешкото му тяло, после бдението ми в тази долина ще е приключило.

ФОРТ Д. А. РЪСЕЛ, УАЙОМИНГ

15 АПРИЛ 1899 г.

Професор Уилям Дж. Брейфогъл

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИНЕ, приложеният пълен ръкопис и откъсите, които го придружават, станаха мое притежание по начин, за който ще ви разкажа, и ги прилагам тук за вас, за когото всъщност са били предназначени от своя починал автор. Преди две седмици бях изпратен в планините да преследвам индианци, напуснали резервата си, като под свое командване имах рота пехотинци и два кавалерийски отряда с планински гаубици. На седмия ден от преследването, което ни доведе до дива и неизвестна част от планината, всички се стреснахме, чувайки някъде пред нас поредица от тръбни ревове от много необичаен характер, примесени с викове на човешко същество, очевидно в крайно тежко положение, затова се втурнахме към възвишението пред нас, откъдето видяхме езеро и огромно неописуемо нещо, заето да разкъсва тялото на човек.

Виждайки ни, то разтегли устни и се изсмя, и като казвам това, искам да бъда разбран буквално. Част от войниците ми се разкрещяха, че това е дяволът, обърнаха се и побягнаха. Но аз ги събрах отново и разярен от това, на което станахме свидетели, ги подкарах с маршова стъпка до брега, където заповядах да насочат гаубиците към създанието убиец. Докато се подготвяхме, звярът не спираше да ломоти нещо, което имаше далечна прилика с човешка реч и звучеше доста подобно на дрънканиците на слабоумен или пиян човек, опитващ се да говори. Заповядах на отряда си да стреля, после повторих командата и в предсмъртната си агония разкъсаният звяр падна в езерото и потъна.

Заедно с останките на доктор Макленеган намерих и споменатия по-горе непокътнат ръкопис, както и откъснатите фрагменти от дневника, от който те са били част, заедно с други статии на научни теми, и ви изпращам всичко тук. Смятам, че трябва да се направи някакъв опит да се съхрани тялото на еласмозавъра. Ще бъде безценно допълнение за всеки музей.

Артър. У. Феърчайлд,

капитан от Американската армия