В правовата държава няма министър на истината
"Дневник" припомня изказването на съдия Калин Калпакчиев на заседание на пленума на Висшия съдебен съвет (ВСС) на 13 октомври 2016 г. По това време юристът беше член на съвета и ядоса главния прокурор Сотир Цацаров със своя статия в "Клуб Z" със заглавие "Съдебната независимост е под обсада". Цацаров дори предложи да се приеме решение на ВСС: "Препоръчва на членовете на ВСС да се въздържат от изяви в медии, за които е известно, че се издават от обвиняеми или подсъдими лица."
Членовете на сегашния ВСС не пишат критични статии, но за сметка на това прокуратурата поиска прокурорската колегия да реагира на публикации, които не харесва, в "Капитал" и "Сега". В този контекст думите на съдия Калпакчиев звучат сякаш са казани днес:
Не е работа нито на главния прокурор, нито на Пленума на Висшия съдебен съвет, нито на когото и да е да казва, да определя кой, независимо дали е магистрат, обикновен гражданин, политик, къде да упражнява конституционно признатото си в чл. 39 от Конституцията на Република България право на свободно изразяване на мнение. Член 39 установява
основното конституционно право на българските граждани да изразяват мнение
в каквато форма намерят за необходимо и където намерят за добре. Единственото ограничение на конституционно установеното право на свободно изразяване на мнение е посочено в чл. 39, ал. 2 и то е, че това право "не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпление, към разпалване на вражда или към насилие над личността". Други ограничения никой в правова държава не може да налага на правото на изразяване на мнение, на свободата на словото.
Аз разбирам, че г-н главният прокурор има отношение към медиите и към публичното изразяване на мнение. Той неведнъж е занимавал не само нас (тук в съвета), но и цялата общественост със своята класация на медиите на добри, на лоши, на притежание, на издаване, на олигарси и пр., и пр. Той явно има склонност към това да се вторачва в подписки и да търси лицата, които се подписват под едно или друго изразено публично мнение.
Но според мен главният прокурор в една правова държава
не може да се вживява в ролята на главен цензор или на министър на истината
в държава, в която може би той живее, или му се иска да живее, от категорията на антиутопиите (аз бих я нарекъл държавата "прокуратурия"). Може би г-н главният прокурор живее в антиутопичната държава "прокуратурия", където той като министър на истината казва - тези медии са добри, тези не са добри; в тези може да се давате изявления, в тези не трябва да давате изявления; тези ме хвалят и затова са добри, пък другите ме критикуват и тях, ако можем, да ги забраним.
Освен това не бива да забравяме, че когато един главен прокурор на държава, която по исторически обстоятелства има прокуратура, която е свръхсилна, трябва да си налага самоограничение, да има такт, усет, рефлекс да бъде съответен на ситуацията и на устройството на държавата, което е установено с конституцията.
Какво имам предвид? По българската конституция, известно е, че монопол върху наказателното преследване има прокуратурата, т.е. срещу кого, за какво да се образува досъдебно или наказателно производство, решава прокуратурата. Доколкото прокуратурата е йерархична, единна и неделима, главният прокурор в крайна сметка е на края на веригата.
Тоест кой ще бъде обвиняем решава главният прокурор.
Не може да се търсят ограничения в свободата на словото според това, дори да приемем, че издателят е обвиняем, при положение че главният прокурор е този, който може да направи в една държава всекиго, когото реши, обвиняем.
По тази логика ние можем всички медии да ги забраним, като направим главните им редактори, издателите им обвиняеми. Може би така ще решим проблема.