Да се разходим по "Женева"

На 19 май 1934 г. в България е извършен държавен преврат от Политическия кръг "Звено" и голяма част от Военния съюз. Датата 19 май е особена дори в народопсихологията ни. Баба ми например делеше новата ни история на "преди дружбашите", "преди звенарите" и "преди комунистите".

Деветнайсетомайците идват на власт с няколко прости, но завладяващи населението обещания. На първо място - "новото начало" (какъв актуален скок през годините!). Те го превеждат на народен език с: разрушаване на ретроградната политическа система, премахване на традиционните партии, прескачане на конституцията, която си е изживяла времето и без това е наложила на възрожденския българин несвойствени му политически принципи. С две думи - теснопартийният интерес да отстъпи място на националния в името на… В името на какво?

Първият външнополитически акт на новия кабинет е установяването на дипломатически отношения със сталинския Съветски съюз на 23 юни. Седмица по-рано с наредба-закон правителството разтуря политическите партии и ВМРО. С него автоматически се отнемат конституционните права за свобода на словото и сдружаването. По страната започва смяна на местната администрация, която "спъва действията на новата власт". За селски кметове са назначени външни лица от градски тип. В градовете и в администрацията превес получават идейно обвързаните с просръбските македонстващи на Протогеров и с клонящите към леви и просъветски идеи патриоти. Разбира се, републиканстващото офицерство.

Превратът от 19 май е чиста проба пуч на Военния съюз, духовно оплоден от авторитарната европейска теория и ръководен от безпринципни политически гешефтари. Най-малкото е наивно да се смята, че Дворецът бил благословил преврата, нежели да е участвал в организацията му. Въпреки авторитарната зараза и кафеникавата словесност звенарският преврат не е фашистки. За това липсват най-малкото типичните "приложения" - антисемитизмът, ксенофобията, етноцентризмът, впрегнати в държавната пропаганда и резултиращи в изпълнителна власт.

Погрели се на хилавото слънце на традиционното доверие и любов на българския народ, още през януари 1935 г. звенарите падат от власт. В "Звено" настъпва отлив на членска маса, която заплашва съществуването му. Старите звенари-основатели напускат, идват амбициозни люде, свързани с БЗНС "Александър Стамболийски", ВМРО-Протогеров, БКП (т.с.). Разбила многопартийната демокрация за шест месеца, "Звено" олевява и се превръща в (не)срамежлива мома, чакаща жениха с най-висока политическа миза. След първото си саморазпускане през 1934, през октомври 1944 група "Звено-19 май" се преустроява в Политическа партия "Народен съюз Звено". През 1948 отново се саморазпуска и с тържествена мъдрост се влива в ОФ.

За повече от петдесет години комунистическата историография отказваше да даде отговор на загадката "Звено". Ако речеше да говори, БКП трябваше да даде най-малкото отговор на въпроса кой две години оглавяваше червеното отечественофронтовско правителство, наложено у нас от Кремъл в 1944 г. Става въпрос за правителството на комунисти и леви земеделци, начело със звенарския лидер Кимон Георгиев, което подписа присъдите от т.нар. Народен съд, изби средната класа и подготви ликвидацията на опозицията, фалшифицира референдума за "народна" република и експроприира собствеността. От друга страна, БКП не можеше да остане безучастна към преврата от 1934 и да не го коментира в контекста на цялостната фалшификация на най-новата ни история.

Това упражнение явно е затруднило марксистките академици, защото трактовката на звенарския преврат е повече от противоречива. В том 2 на "Кратка българска енциклопедия" от седемдесетте години за това събитие четем дословно: "През периода на монархо-фашистката диктатура, установена в България след военнофашисткия преврат на 9 юни 1923 г., господствуващите буржоазни партии довеждат страната до тежка икономическа криза" (Първо, имаме военно-фашистки преврат през 1923 г. Второ, нашата икономическа криза предхожда онази от 1929 г.) "За да прехвърлят последиците от икономическата криза 1929-33 г. изцяло върху гърба на народа и да укрепят своята разклатена противонародна власт, най-реакционните кръгове решават да установят открита монархофашистка диктатура в България." (Втори път фашистка работа. Този път открита. И монархическа при това. Всичко в политиката се прави, за да изкриви изцяло гърба на народа. Отделно укрепване на разклатеното.) "Веднага след преврата те насочват своя удар за разгромяване на БКП и революционното движение в страната, забранявайки политическите партии, с което разчистват пътя за установяване на открита монархо-фашистка диктатура в България". (В предишното изречение лошите бяха решили да установят диктатурата. Във второ все още й разчистват пътя. Объркано е, но не е лесно. Колкото до насочения удар - ако си спомняте от стари книжки, дойде ли някой на власт преди Девети, още същата вечер посяга на партията. Девствено остава революционното движение, защото по онова време го няма.)

Докато преди трийсет години българските ученици, студенти и будни граждани се самообразоваха с такива кастратни исторически текстове, из политическия ни елит, необезпокояван от гризене на съвестта, се движеше трижди героят на орден "Георги Димитров" - Кимон Георгиев. За него превратите бяха професия, политическият морал - капан за наивници. Освен заслугата за двата преврата през дългия си живот Кимон оглавяваше железниците, пощите и телеграфите (1926-28), правителството на деветнайсетомайците (1934-35), правителството на деветосептемврийците (1944-1946), външно министерство (1947 с незабравимия Г.Димитров), Министерството на електрификацията и мелиорациите (1959); беше председател на Комитета по строителство и архитектура (1959), зам.-председател на Министерския съвет (1962), подпредседател на ОФ (1962), член на президиума на Народното събрание (1962), депутат в ХХVІ, Великото, І, ІІ, ІІІ, ІV ОНС.

Надали минувачите по кръстената на него улица "Женева" са си давали сметка, че бленуваният от звенарите "Поход към София", тъждествен на Мусолини към Рим, подготви туристическата обиколка на маршал Толбухин десет години по-късно. Защото след 1934 г. България повече не успя да изправи на крака хилавата си парламентарна система. Вместо "новото начало" Кимон и неговите звенари бяха предизвестили края на демократична, европейска България.

Междувременно улицата я преименуваха. Засега.