Така започва предговорът на Умберто Еко към адаптирания от него роман "Годениците", писан през 1823 г. Книгата е част от поредицата "Запази историята" по идея на Алесандро Барико, предназначена за деца и подрастващи. В нея големи съвременни автори преразказват литературни класики като "Гъливер", "Антигона", "Престъпление и наказание". Идеята зад поредицата е, че книгите са живи, когато се четат, обявим ли ги за недосегаеми скрижали, от които и една запетая не може да се махне - обричаме ги на музеен живот и забрава.

на съответните произведения, да убедят читателите, че има смисъл и днес да четем тези книги, че са интересни и вълнуващи. Освен тези непосредствени цели, книжките от поредицата убеждават младата аудитория, че класиката не хапе и в една оптимистична версия провокират вече порасналите читатели да посегнат към оригиналите.

И така стигаме до актуалния скандал с преведеното на съвременен български издание на "Под игото" със заскобени обяснения на архаизмите, турцизмите и русизмите в оригинала.

Ако не друго, дискусиите около изданието циментираха статута на вазовия роман като най-първа свещена крава на българската литература и прибавиха някой и друг метър в издигането на пиедестала на "Под игото" още по-високо, извън обхвата на детските очи. А както знаем, ако искаме да кажем на детето нещо така, че да ни разбере, трябва да застанем на неговото ниво и да го гледаме в очите. Децата в 6-ти клас – първия момент на среща (сблъсък) с "Под игото" – на бой (височина) вече са почти колкото възрастните, но според данните на PISA (видим ли това съкращение, знаем, че нищо хубаво не следва): "По четивна грамотност функционално неграмотните ученици са 41,5%, което означава, че не разбират смисъла на прочетеното."

От това следва, че превеждането на "Под игото" на съвременен български е по-скоро храбър и ефектен жест, отколкото мост към разбирането на романа на Патриарха.

ако едно дете няма практика да чете, никоя версия, освен силно адаптирана, няма да достигне до него.

В английската издателска практика от години има политика популярни класики и велики произведения да бъдат адаптирани за различни образователни нива и нужди. От Шекспир до Конан Дойл и от Дикенс до Агата Кристи, вероятно същото се отнася и до френската, италианската, испанската издателска култура. Вероятно, ако днес реша да уча испански и достигна до ниво В1, ще успея да намеря адаптирано издание на "Дон Кихот", съобразено именно с това ниво на владеене на езика. Вероятно, също така испанците не намират подобно нещо за кощунствено посегателство към текста на Сервантес в частност и испанщината в цялост.

Рано е да се измери ефектът от превеждането на "Под игото" с обясненията в скоби, но едва ли то ще направи романът по-четен и привлекателен за подрастващите, ако не са спечелени на много по-ранен етап за каузата на четенето. Естествено, добре е запознаването с четенето да е започнало преди тръгване на училище, т.е. топката поема към родителското поле, откъдето я вади яростна контраатака, насочена към методите на преподаване, езика на учебниците и натоварените школски програми.

Така или иначе, ако от една страна твърдим, че "Под игото" е капсула на времето – жив, създаден с обич (и носталгия) портрет на възрожденското общество, същевременно съдържа вечни и универсални обобщения, валидни и днес за всеки българин – а от друга имаме полу-неграмотна аудитория, която смята, че четенето на литературната класика служи за вземане на изпити, изпадаме в патова ситуация.

Отговор донякъде дава самият роман – като го поставим на пиеса. "Представлението", главата, в която Бяла черква се вълнува от поставянето на "Многострадална Геновева", се изучава в 10 клас.

Има и друго – адаптирането на вазовата проза за сцена вече е правено, при това успешно. С друго произведение на класика, също недолюбвано (не твърде харесвано) от учениците – "Немили недраги".

Постановката "Хъшове" на Александър Морфов се играе повече от 15 години на сцената на Народния театър, който неслучайно носи името на Патриарха. При това се играе пред салон, пълен с цели випуски деца, които съумяват без затруднения да разберат "какво е искал да каже авторът" и да съпреживеят паденията и възходите, иронията и възхитата, заложени в текста.

За тези повече от 15 години откак "Хъшове" е на сцена, България изгуби голяма част от населението си и темата за изгнанието и сънародниците ни зад граница стана болезнено актуална и важна – което всъщност е главната особеност на класиката – тя винаги е съвременна, тя винаги ни казва нещо за днешния ден.

Дали ще се намери талантлив театрал, който да преведе "Под игото" на смислен, адекватен и ангажиращ театрален език, не зная. Знам само, че

със заскобените обяснения с нищо не помага на разбирането на романа от съвременните деца.

И като става въпрос за академични светила, нека завършим с Еко и финала на предговора му към "Годениците":