- Навяват ми спомени от минали години. За съжаление, макар и употребявани и днес, тези лозунги вече не водят достатъчно значими обществени движения, които да ги реализират на практика.

- С утвърждаване на едно статукво, което макар и неприемливо за много хора, отново успя да се окаже по-малкото зло. Това не е вдъхновяващ извод.

- Изборите показаха това – преутвърждаване на едно все по-амортизирано статукво поради липса на предпочитана алтернатива. Показаха също така, че олигархичната инфраструктура на власт притежава всички необходими инструменти за контрол върху публичното поведение на гражданите и не допуска значителни и неприятни за себе си изненади.

- Правителството се опитва да реагира на възникващи проблеми и неудовлетворени общностни интереси, да разрешава текущи кризи. Това е положителната страна на оценката за изпълнителната власт. Основните слабости са две.

Първо, вече станалата хронична липса на стратегическа рамка, в която да се разполагат решенията на изпълнителната власт. Работи се "на парче", реагира се на събития, заема се позиция спрямо натиска, който идва от различни посоки.

Второ, обслужването на "специалните интереси" на олигархичния елит, което е все по-трудно да се прикрие. Една дупка във Варна бе купена за 43 милиона. Една голяма ТЕЦ край Варна бе придобита за 3500 лева... Плюс – 30 милиона годишно "диш хак" - "енергиен резерв". Оказа се, че е придобито и пристанището пред централата... Примерите могат да продължат. Но публичните скандали се вихрят не около тези големи удари. Те се вихрят около "апартамент гейт". Не, че не е проблемно да придобиеш недвижимо имущество чрез бонуси на властовата си позиция. Но не е сравнимо с придобиването на огромни стопански активи чрез специални отношения с институциите на властта.

- Премиерът непрекъснато рапортува успехи, но аз имам сериозни притеснения относно неговия основен приоритет – да бъдем "добре" със силните на деня от всички посоки и на всяка цена. Това балансиране "на парче" не позволява да очертаем ясно за самите себе си приоритетите на нашия национален интерес и да сложим "червени линии", от които не можем и не бива да отстъпим.

Особено недопустимо е мълчанието на официална София към унизителните "наказателни акции", които Москва практикува по отношение на България. Путин публично връчва орден за заслуги на български гражданин, разследван за действия против българската национална сигурност. Орденът е придружен с наставления - "на тия вашите там също не им е лесно сега..." Руският президент "дърпа уши" - недоволен от скоростта, с която се строи неговият турски поток в България. Няма ли най-сетне овластен български лидер да стане и да каже, че решенията за това, което се прави в България, се взимат в София, а не в Москва? Не забравяме ли кои сме, към коя международна общност принадлежим, какъв център на тежестта поддържаме, докато "балансираме" на всяка цена и във всички посоки?

Колкото сме неприлично покорни спрямо силните на деня, толкова по-абсурдно стоим като назидаваща "велика сила" спрямо по-малките от нас. След успеха на българското председателство на ЕС да поставим Западните Балкани като приоритет на европейската политика, след подписването на договора за добросъседство със Скопие, тази есен някой безскрупулно и безпричинно завъртя кормилото на българската политика в обратната посока. Бе приета "рамкова позиция" на правителството за отношенията с РС Македония, която демонстративно унищожи целия напредък на двустранните отношения, поставяйки нереалистични във времето цели като предусловия за сътрудничество. И в София, и в Скопие светкавично взеха връх професионалните пропагандатори на конфликт и ултиматуми, които от десетилетия са на хранилката на Москва и на Белград. Кой наложи този завой срещу подобряването на двустранните отношения? Кой отново делегира управлението на българско-македонските отношения на тези, които са професионално ангажирани с дългосрочното им влошаване? Кой пусна чужди и враждебни имперски интереси отново да вилнеят в публичното пространство и в институциите ни?

За съжаление президентът Радев не се реализира убедително като коректив на изпълнителната власт по отношение на външната политика. Неговите позиции както по българско-руските отношения, така и спрямо проблемите на регионалната политика са често по-неубедителни и по-проблемни, отколкото тези на кабинета.

- Сигнал за конфликтната поляризация на българската институционална и политическа система, сигнал за слабост на общественото мнение, сигнал за концентрация на обществена власт отвъд механизмите на представителните институции.

- За него 2019-а бе успешна година. ГЕРБ остана първа политическа сила както на изборите за Европейски парламент, така и на местните избори. Борисов отстрани относително безболезнено втория човек в ГЕРБ – Цветан Цветанов, въпреки ключовата роля в партията, която Цветанов винаги е притежавал. Стабилизира управлението на ГЕРБ с перспектива да завърши мандата си. Зад тази панорама на успеха обаче все по-ясно се проектира изтощението на политическата привлекателност, доверието и динамиката на проекта ГЕРБ. Политическата харизма на Борисов е очевидно все по-слабо убедителна. ГЕРБ все повече е малко по-малкото зло, а не предпочитаната алтернатива. Срастването с властта и припокриването на ГЕРБ с националната администрация оголва все повече същността на ГЕРБ като клиентела, съществуваща единствено заради употребата на властта.