Моята малка молитва
"Дневник" покани интелектуалци, хора на изкуството и на духа да отправят послание към читателите по повод Коледа и Новата година. Днес ви представяме новогодишната реч на Теа Денолюбова – писателка и главен редактор на електронната медия за култура и изкуство "АртАкция".
Винаги съм изпитвала огромен страх от новото начало. Обикновено първите минути на всяка година прекарвам в опиянение, близо до морето, с леден вятър в лицето, телефон в ръка и приятели, пръснати по плажа. Оставам сама за известно време - нещо като наивно напомняне, че съм единственото сигурно нещо, което имам. Гледам черното нощно море и сърцето ми подскача от страх.
Какво ли предстои? Ще се справя ли? Дали Господ ще ме рани? Ще избледнеят ли белезите ми?
Страхът сковава тялото ми, душата ми, умът ми. Тайно, тихо, вечер, когато ме чуват само моите мъртви, както ги наричам. Тревожа се дали ще ми бъде дадено всичко онова, което искам. Правя нелепи калкулации, уговорки, пресмятам на ум, пазаря се. Молитвите ми приличат по-скоро на спор между търговци. Искам много, готова съм да платя цената, но ако може, подари ми нещо. Винаги си го правил. Подари ми от онези мигове, знаеш кои, онези, след които разбирам величието на живота. Дай ми и любов, и работа, и смелост, покажи ми пътя, научи ме да се обичам, пази ме, пази обичаните ми, слушай ме, слушай ме. Цял живот съм се страхувала дали ще чуеш молитвите ми и дали някой ден няма да ти омръзне от жадното за емоции и вкопчено във всеки нюанс на живота същество, в което се превърнах.
До днес.
Днес имам друга молитва.
Молитва за безстрашие.
Моя, малка молитва, която искам да подаря. Пълна с благодарност.
Днес у мен няма страх.
Днес се моля да го няма и във вашите души. Не само спира стъпките ни по пясъка, но и вледенява ръцете, сърцата, очите. Страхът пречи на чудесата.
Днес у мен няма алчност.
Днес се моля да я няма и във вашите души. Цял живот се държа сякаш Господ ми е длъжен, защото ме лиши от удоволствието да видя усмивката на баща ми. Тази вечер и всички вечери до края на живота ми и през последните 17 години. Алчността замъглява представите ни за онова, от което наистина имаме нужда.
Днес съм благодарна.
Повече за болките, отколкото за щастието. Болките полираха ръбовете на душата ми. Днес се моля да разберете (трудно е, знам) за колко много неща може да сте благодарни.
Днес разбирам, че познавам ангели.
И те спят в другата стая. Те са хората, които обичам. Днес се моля хората, които вие обичате, да са здрави и винаги до вас. Това, според мен, е неизмеримото щастие.
Днес виждам смисъла във всяка стъпка.
Дори тогава, когато ми се е струвало, че смисъл няма, че съм в объркан, никому ненужен лабиринт. Днес се моля пътят ви да да е пълен с тайни пресечки, носещи наслада. Смисълът е там.
Днес разбирам, че единственото, което искам, е нищо да не ми се отнема.
Ако трябваше да запечатам един конкретен миг от живота ми, който да ми остане като спомен, то бих избрала сегашния. Днес се моля всеки ваш следващ миг да е именно такъв.
Огън бий вместо амин.
Нали е молитва за безстрашие.