Госпожа Ант и госпожа Клайн
"Дневник" покани интелектуалци, хора на изкуството и на духа да отправят послание към читателите по повод Коледа и Новата година. Днес ви представяме коледната история на Диана Иванова – журналист, изследовател, куратор. Съавтор и инициатор на редица проекти в областта на индивидуалната памет за близкото минало като "Аз живях социализма", международния фестивал на спомените GOATMILK в Бела Речка. Изследва психическите последици от живота в тоталитарна среда и филмовите архиви на тайните служби. През последните години работи като групов терапевт в Германия.
От няколко години през декември помагам на моя приятелка в Бон, която прави и продава бижута на традиционния коледен пазар в центъра на града. Установих, че работата с красиви неща ми доставя радост, а и така упражнявам веднъж в годината професия, в която случайно съм се обучавала преди години (при една от реформите в образователната система в края на соца всички гимназисти трябваше да усвоят и някаква професия – аз имам т.нар. УПК като "продавач-консултант". Но всичко, което човек учи, му служи някой ден в живота).
Коледният пазар и продажбата на бижута са интересна и деликатна работа. Идват всякакви хора. Понякога споделят съкровени неща. Може би защото бижутата се носят близо до сърцето, с което чуваш света, на пръстите, с които докосваш, до лицето, с което виждаш другите.
Тук ще разкажа за две жени, за които продължавам да се сещам в края на годината.
Госпожа Ант познавам от три години. Тя е малко над 80. Говори тихо, има спокойни малко тъжни гълъбови очи. Когато дойде за първи път, купи най-скъпите обеци, чудесна обработка с позлатено сребро и розов кварц. На тръгване й пожелах здраве. "Знаете ли, от това наистина имам нужда. Може би няма да живея дълго, сега влизам отново на химиотерапия. Вашето пожелание ми е важно."
Истински се зарадвах, когато я видях отново на следващата година. "Жива съм", каза. Пак говореше тихо. "Вие ми го пожелахте." Не знам дали си въобразявам, но в очите й имаше повече светлина. "Пак Ви го пожелавам, госпожо Ант." "Благодаря Ви, пак ще го приема."
Когато преди няколко години приех да продавам на коледния пазар, една продавачка на бижута от съседен щанд ми каза: "Знаеш ли кои са най-добрите купувачи? Тежко болните, прясно разведените жени и гузните мъже. Опитвай се да ги задържиш, предлагай им най-скъпото."
Госпожа Ант обичаше да идва, невинаги купуваше, а когато купуваше, беше винаги нещо скъпо и много красиво. Струва ми се обаче, че идваше преди всичко заради пожеланията. Винаги й пожелавах да се видим отново, да продължава да е в добро здраве. Очите й грейваха, прозрачната кожа на лицето й се надипляше от множество усмихнати фини бръчици. Чудех се дали има някого около себе си или живее сама, какви думи чува, дали някой друг й пожелава здраве.
Тази година тя пак се появи. Пак така фина, нежна, забързана.
"Здравейте, госпожо Ант. Много се радвам да Ви видя, изглеждате чудесно." "Благодаря Ви, сигурно сте права, така се чувствам." Този път купи обеци и за дъщеря си. Така разбрах, че живее сама в дом за възрастни хора, а дъщеря й ще дойде да я види за първи път след няколко години. Както винаги й пожелах здраве, все така добре да изглежда и до нови срещи.
"Знаете ли, здравето ми трябва пак, защото пак влизам в болница, но честно да ви кажа, не знам дали пак ще се срещнем. Сега е по-сериозно. Но ми се иска да Ви видя отново."
Госпожа Клайн се появи тази година за първи път. Тя беше мъничка жена, на средна възраст, с прошарени къдрави сребристи коси. Носеше сив шлифер, голяма пазарска чанта. Дойде на щанда и се прехласна като малко дете. "Колко хубави неща!" Застоя се около евтините разноцветни блещукащи еластични гривни и започна да ги пробва една по една. Виждаше се, че се радва. Знам, че собственичката на щанда не обича такива клиентки – стоят дълго, задават въпроси, никога не купуват нещо, понякога дори молят за отстъпка или директно питат дали не можем да им подарим нещо. Имаме една такава клиентка, млада жена, Ренате, зависима, която идва и пита с дрезгавия си глас – можеш ли да ми подариш тези обеци? Или този пръстен? Винаги й даваме по нещо. Но
госпожа Клайн не е като Ренате. Тя стои пред евтините гривни и искрено се радва.
Накрая избира една и казва – ще взема тази. Започва да търси пари в голямата си пазарска чанта и изважда две малки протъркани портмонета, пълни само с дребни центове. Брои ги, търси още и накрая ми подава евро и 90 цента. Поглеждам я недоумяващо – в съда с гривните има етикет с цена, ясно е написано 9, 90€. Казвам й го. Тя е съкрушена. Разглежда етикета.
Струва ми се, че всеки момент ще заплаче. "Знаете ли какво можем да направим?", поглеждам я. "Мога да оставя гривната за вас в кутията за клиенти, с Вашето име, и когато имате парите, ще дойдете да я вземете. Например днес е понеделник. До сряда вечер добре ли е?" Тя грейва. "Много ви благодаря. Да, добре е." Избира си още един пръстен от стъкло за 5 евро. "Ще го оставя и него при гривната. Ще Ви направя и коледна отстъпка за клиенти, при покупка на две и повече неща. Общо 12 евро. Как се казвате?" "Госпожа Клайн." Поставям внимателно гривната и пръстена в хартиен плик и пиша името "госпожа Клайн". Тя ме наблюдава внимателно. Струва ми се, че за първи път някой оставя нещо на нейно име. Че тя за първи път е клиентката госпожа Клайн, чиито бижута са оставени в кутията на доверените купувачи. После прибира портмонетата в чантата си, разглежда още веднъж щанда. "12 евро, нали, до сряда?" Да, кимвам утвърдително. "Довиждане, госпожо Клайн. И до скоро."
"Мислиш ли, че ще дойде?", пита ме скептично собственичката на щанда, която наблюдава мълчаливо случката.
"Струва ми се, да, ще видим."
На другия ден, вторник, отварям щанда сутринта и докато още подреждам пръстените във витрината, виждам госпожа Клайн в десния ъгъл.
"Дойде!", ликувам вътрешно. Цял ден преди крайния срок!
"Колко е хубаво, че сте тук, госпожо Клайн. Вашите бижута Ви чакат."
Остатъкът на деня преминава незабелязано. През целия ден госпожа Клайн ще е пред очите ми – малката й фигура, шепата с подредени 12 евро и най-вече – погледът й, вторачен в плика с името "госпожа Клайн".
В края на годината мисля за тези две жени. Колко е хубаво някой да ти пожелае това, което ти трябва, и колко е важно нещо хубаво да те чака в плик с твоето име.
Всеки от нас заслужава тези неща.
Пожелавам ги на всички!