Китайската комунистическа партия е успяла чрез държавно медийно съдържание да достигне до "стотици милиони телевизионни зрители, радиослушатели и потребители на социалните мрежи в чужбина, в много случаи - без прозрачност за произхода му."

Това е едно от многото заключения в доклада "Глобалният мегафон на Пекин", публикуван от организацията "Фрийдъм хаус" тази седмица. В текста се отбелязва, че от 2017 г. тази тенденция набира още повече сили чрез тактики на китайската дипломация, държавни медии и посредници на партията.

Цензура, пропаганда и контрол над системи, предоставящи съдържание, дезинформационни кампании "в руски стил" и опити за манипулиране на резултати от търсене в глобални онлайн платформи са част от споменатите методи. Основните елементи са три: "насърчаване на собствените позиции" в медиите чрез пропаганда, атака срещу критичните гласове и "контрол върху системи за предоставяне на съдържание", продължава "Фрийдъм хаус". Нарастват и средствата, които страната е готова да заделя за експанзията на собствените си държавни медии - от 6 млрд. долара през 2009 г. до 10 млрд. годишно през 2017-а.

В доклада се казва, че правителствени агенции заедно със самата партия работят особено за влияние върху говорещите китайски общности в чужбина. Друг способ е създаване на препяствия пред работата на чуждестранните кореспонденти в самия Китай. "Обхватът, агресивността и сложността на новите тактики" обаче са нещо ново, продължава текстът на неправителствената организация. Освен това същите тактики, използвани за диаспората в чужбина, вече целят да влияят на масмедиите в няколко страни. Информационната инфраструктура на някои държави се оказва в китайски ръце, тъй като фирми, близки до комунистическата партия, поемат контрола над платформи, разпространяващи съдържание.

По-видимо е усилието на китайските власти да представят Китай като модел за другите страни и правят конкретни стъпки чрез обучаване на чуждестранни журналисти (например от Пакистан и Шри Ланка) и техногични трансфери към чужди държавни медии. Могат да се дадат примери от Кения - където популярна платформа за цифрова телевизия предлага китайската държавна програма, но не и международните новинарски канали, в най-евтиния си пакет - или предаването "Часът на Китай" със съдържание от същия източник в Пекин в най-гледаното време в Португалия.

В местни медии публикуват статиите си посланиците на Китай в Аржентина, Индонезия, Великобритания (в последния случаи става дума за авторитетни издания като "Икономист" и "Файненшъл таймс"), САЩ (интервю за популярното след либералите обществено радио NPR и консервативната "Фокс нюз") и други. Платено китайско съдържание се появява като добавка към големи вестници в Испания, Великобритания, Австралия, Аржентина и Перу, а "Синхуа" развива партньорства с държавни агенции в Италия, Бангладеш, Индия, Египет, Тайланд, Виетнам, Беларус и Лаос. Зимбабве, Тайланд, Перу, Колумбия и Мексико имат случаи на обмен (или покупка) на държавно медийно съдържание от Китай в телевизиите си.

Самият Китай разполага и със собствени държавни медии с международно присъствие - телевизиите China Global Television Network (CGTN) и China Central Television (CCTV), англоезичният вестник China Daily, органът на комунистическата партия People’s Daily, агенциите "Синхуа" и China News Service. Специално CGTN има програма, достъпна сателитно в целия свят на английски, испански, френски, арабски и руски. Част от публикациите на страниците на канала и в профилите му са с обичайните панди, проекти за развитие и китайски културни събития и обекти; от година обаче зачестяват негативни публикации за враговете на партията - например миналото лято се появиха видеоклипове, сравняващи протестиращите в Хонконг с терористи или повтарящи доказано манипулирани публикации за тях. На страниците във "Фейсбук" на CGTN на английски, испански и френски се появи контраатака срещу критики на практиките в Синцзян и интернирането на уйгурите.

Тактиките, използвани откакто Си е на власт, жънат забележителен успех в подобряването на образа на Китай по света (особено в Африка, Русия и Филипините), но срещат и отпор от журналисти, политици, технологични компании и представители на гражданското общество. Китайските възможности в чужбина имат естествени ограничения, ако става въпрос за държавно медийно съдържание, а и обществата търсят начини за повишаване на прозрачността и разнообразие в източниците на финансиране, за да защитят медийната си свобода. Същевременно това въздействие не спира да нараства бързо.