След поредното затишие на спора за участието на България във Венецианското биенале през 2019 г. е редно да се запитаме, за какво беше цялата врява. Едва ли са малко хората объркани от появяващите се по телевизии и вестници авторитети и експерти с противоречиви послания, рекламната кампания на ИКЕА, карикатурите на Христо Комарницки и т.н.

Погледнато отстрани, харченето на половин милион за проект на млади автори е много, имайки предвид големите проблеми, пред които е изправено обществото, базисните липси, ежедневните примери за корупция, нарастващото насилие и бедността. Макар че, както се оказа сумата от 500 000 лв. за няколко чаши и фибран, както гръмко бе тиражирано, е много по-малка. Тя е около 400 000 лв., от които 150 000 лв, са само за наем на помещението. Останалите разходи, както се вижда от пълния отчет, публикуван от Националната художествена галерия /http://nationalgallery.bg/wp-content/uploads/2020/02/otchet_fin.pdf/, са съвсем логични за която и да било международна изложба. Пропуснат бе и радостният иначе факт, че сумата беше отпусната специално за Венецианското биенале и допълваше ежегодния бюджет за култура, оставащ един от най-ниските в Европа.

В статута на биеналето, публикуван на сайта на Министерство на културата, пише - "С участието на Република България в международната художествена изложба на Венецианското биенале за изкуство, Министерство на културата си поставя за цел изграждането на актуален образ на България в областта на съвременното визуално изкуство в диалог с актуалните световни тенденции." Това едва ли би ни говорило много, ако сме свикнали да мислим за изкуството (и културата) преди всичко като забавен начин да прекараш свободното си време, като труднодостъпна сфера на шедьоври и авторитети, затворени зад вратите на музеите и галериите или пък като самотно ексцентрично занимание на творците пред платното.

Вместо организирания апарат на държавната машина, за пропастта между автори и публика работи информационният хаос, умишлената или неволна дезинформация, личните вражди, прерастващи в публични войни и кризата на ценностите. Помагат и дългите години на пасивно публично присъствие на институциите, нереформираните и не богати музеи, заливащият ни евтин кич, практически липсващите или труднодостъпни специализирани издания, лошото образование и още много други неща.

То е знак за ангажимент на национално ниво не само със съвременното визуално изкуство, но и със съвременната култура, подхранвана досега преди всичко от ентусиазма, усилията, често от самофинансирането на участниците в нея, лавиращи между едниниците грантови програми (чуждестранни и няколко български) и малкото активни институции. Знак е и за това, че съществуващият от години нисък таван на възможното да се постигне в изкуството в България се е повдигнал. Затова обещанието на Министър Боил Банов, че "творците и всички амбициозни млади хора" могат да бъдат спокойни за участието оттук насетне на държавата на този международен форум, звучи като облекчение.

Създадено през 1895 г. Венецианското биенале е една от най-старите международни платформи за изкуство. Освен основната кураторска изложба, в която по покана се включват отделни художници, в биеналето има и национален принцип на участие. Всяка държава има свой павилион и управлява собственото си представяне. През 2019 г. в Биеналето са се включили 89 държави, сред които за първи път Гана, Малайзия, Мадагаскар и Пакистан.

Въпреки голямото количество от събития, изложби и не на последно място исторически забележителности във Венеция, българският павилион е бил посетен от 39 940 посетители, а изложбата "Как живеем" на художниците Лазар Лютаков и Рада Букова с куратор Вера Млечевска e забелязана и споменавана от международните куратори. Това би било една сигурна крачка напред в пораждането на интерес към България (не само към изкуството в страната), само ако участието ни продължи и занапред. Затова в Министерство на културата бе внесена петиция "ЗА устойчиво присъствие на България на Венецианското биенале", която за две седмици беше подписана от 616 човека.

Историята на Венецианското биенале познава многo събития, повлияли изкуството, които извеждат нови направления и автори. Тя е изпълнена с политически послания, с издигането на гласове на потиснатите (било то гласът на жените, на другата раса, на колониалните държави и т.н.), с критическия поглед към настоящето и системата от властови отношения в него. Не един и два пъти националните участия в Биеналето са давали повод за дебати в съответната държава, за нов поглед върху кризисни проблеми или пък са представлявали послание и позиция. И макар че днес Биеналето се превръща все повече в туристическа машина, за малки държави като България то все още е онази платформа, която дава видимост на изкуството и процесите в страната на международната трибуна.

Независимо от колебанията, въпреки негативните или иронични настроения, които съпътстваха участието ни, Биеналето успя да изпълни ролята си и тази година. Чрез него видяхме разделенията вътре в художествената гилдия и враждите, които пречат както на заниманията й с изкуство, така и най-вече на диалога й с публиката. Видяхме и много ценностни нагласи на българското общество, податливостта му на медийни спекулации и рекламни фишеци, липсата на задълбочен интерес и крещящата необходимост от съвременни образователни програми на всички нива.

Така докато пропуснахме съществения дебат, за какво състояние на обществото и изкуството говори изборът на този минималистичен проект, какво казва на нас днес и какво още можем да покажем, ето че дойде моментът вече да се мисли за следващото участие. Преди повече от месец беше обявена артистичната директорка на следващото 59-то издание на Биеналето - Сесилия Алемани, която е първата жена италианка, избрана за куратор на форума. Държави като Австралия, Канада, Великобритания, Исландия и др. вече са обявили своите участници. А ние оставаме с надеждата, че байраците ще се свият, за сметка на разума, тъпаните ще позаглъхнат от уважение към самите нас и следващото ни участие ще мине под знака на повече разговори и по-малко омраза.

Защото не само съвременният мениджмънт, за липсата на който всички се оплакваме на различни нива, но и бъдещето ни като народ се основава на възможността ни да преоткрием своя глас и да се утвърдим в процесите на днешния ден, вместо да бягаме назад със стремежи и баяния за съживяване на миналото. Това ни повече, ни по-малко минава и през промяна на нагласата ни към изкуството (и културата), което вместо като забавление или самотно занимание, можем да си представим като хомеопатично лекарство за едно общество, което поддържа жива неговата имунна система.