Вместо масово тестване – безсмислени блокади на градове
Манол Пейков е издател - "Жанет 45", преводач от английски и съсобственик на звукозаписното студио "Пекарната" в София. Живее в Пловдив. Член е на Националния съвет на "Да, България" и беше кандидат за общински съветник в Пловдив от "Демократична България". Коментарът му е от "Фейсбук", заглавието е на "Дневник".
Уважаеми господа управляващи,
Наистина ли два потвърдени случая на КОВИД-19 в Пловдив оправдават блокиране на всички входни и изходни артерии към и от града?
Знаете ли колко работещи в Пловдив хора живеят в родопската яка, в Асеновград, в селата на север и изток от околовръстното на Пловдив?
Знаете ли какъв полицейски ресурс е необходим за осъществяването на въпросната задача?
Знаете ли с какви задръствания е свързано, с каква загуба на време, на нерви, на административен капацитет за издаване на свидетелства и удостоверения?
Не на последно място: наясно ли сте колко тежък е ударът върху бизнеса
за една-единствена седмица, та да го обременявате с подобни тежки рестриктивни мерки в допълнение?
Не ме разбирайте погрешно: твърдо подкрепям карантинните ограничения, както и необходимостта от извънредно положение и налагане на социално дистанциране. Още от първия му ден. Нещо повече: апелирах за подобни мерки поне седмица с аванс.
Да, агресивното социално дистанциране е единственото оръжие за справяне с епидемията, с което разполагаме към момента.
Ала за да блокираш влизането и излизането в цял град (и то не един, ами всички големи градове в страната), трябва да имаш сериозен аргумент. Такъв аргумент е например непропорционално голямото разпространение на вируса в даден район на страната.
Към момента в България подобно нещо не се наблюдава, с изключение, може би, на София -- която и като население, и като бизнес връзки и мобилност е несравнима с останалата част от страната.
В този смисъл днешните
ограничителни мерки с изграждането на КПП-тата са силно непропорционални
и следователно нелогични: влага се огромен ресурс (човешки, финансов, времеви) с неясни цели и несигурен резултат.
Не би ли било далеч по-оправдано въпросният ресурс да се вложи например в защитни облекла, маски, дезинфектанти, с които да се екипират болниците в страната? Защото сигналите, които пристигат от хората на първа линия са, меко казано, обезпокоителни.
И още нещо от първостепенна значимост: всички държави, които са успели да удържат развитието на епидемията към момента (Тайван, Япония, Южна Корея, самият Китай) прилагат една неизменна и з к л ю ч и т е л н о ефикасна стеатегия: масово тестване (правят се десетки хиляди тестове всеки ден!) и незабавно карантиниране, плюс проследяване на контактите на заразените, отново тестване и карантиниране.
В България правените тестове са едва по няколко десетки на ден (!!) и се правят само при наличие на симптоми. С други думи: можем да заявим с абсолютна сигурност, че
диагностицираните с болестта са доста миниатюрно подмножество на реалните носители на вируса.
Защо вместо да вложим усилие в активно и агресивно проследяване и изолиране на н о с и т е л и т е на вируса (единственият доказано работещ подход до момента), ние влагаме непропорционално големи средства и усилия да проследяваме и изолираме ц я л о т о население - като едновременно с това го държим на тъмно за реалните размери на епидемията в страната?
За справяне с изключителната ситуация, в ковто се намираме, е необходима стратегическа визия.
Тя трябва задължително да включва желязна подкрепа с ресурси за медиците на първа линия, както и м а с о в о тестване за вируса, проследяване и изолиране на носителите, проследяване на техните контакти, тестване и изолиране.
Милиционерщината може да бъде от полза известно време и в известна степен, но единствено като тактика, подчинена на общата стратегия.
Иначе ползата от нея скоро ще се изчерпи, което ще ви принуди да натягате бурмите още и още, и още -- докато накрая скъсате болта.