В спешен порядък преминахме към онлайн работа, обучение, общуване. Дали има път назад?

Да работиш по пижама от къщи с котката на скута май не е неприятно. Спестяваш блъсканицата в тролея, бръмченето в задръстване, търсенето на място за паркиране, нуждата да удържаш някаква приемлива физиономия за пред колегите и шефа. Вече свикнахме да плащаме разни неща онлайн, да четем вестници, които се актулизират в реално време; в спешен порядък се научаваме да четем и слушаме лекции по разни платформи. Ако карантината се проточи, ще се наложи да гласуваме, а политиците - да управляват дистанционно.

Карантината ни научи да слушаме концерти и опери, стриймвани щедро от затворени заради извънредното положение културни институции, да гледаме театри в къщи, да се разхождаме из музеи и галерии. Не е същото, но пък от друга страна, именно, не е същото - по-лесно е така, а изборът е несравнимо по-широк. За филмите не говорим, там комбинацията от пиратлък и нетфликс отдавна убиха ходенето на кино.

Събираме се пред екраните си, говорим си по видеото, слушаме заедно някаква музика, не знам, по-младите може би танцуват, всеки пред камерата си, а по-старите се черпим в буквалния смисъл на израза - всеки черпи себе си.

Само помислете, как щяхме да караме едно такова затворничество преди интернет? То и сега се установява увеличение на битовия алкохолизъм и съответно, на домашното насилие, а тогава - не знам. Но виртуалният свят не е само ерзац, той идва със своите собствени сладости.

Предимствата му се множат с развитието на мултимедийните технологии: вече се виждаме и чуваме, утре ще можем да се пипаме дистанционно. Общуването онлайн е по-удобно - тъй както е по-удобно пазаруването или плащането на винетка.

Вземете това: можеш да влезеш, но и да излезеш от един разговор. Ако другият е пред теб физически и вземе да ти омръзне - ами трябва нещо да обясниш, да се скараш, да затръшнеш вратата.

и да превключваш към нещо по-интересно, защото виртуалният пазар предлага безброй възможности. Нали сте забелязали колко повече "приятели" имаме в социалните мрежи отколкото приятели - в реалния живот? Можеш да продължиш дискусията по-късно, можеш да общуваш едновременно по няколко канала, можеш да се аргументираш с линк, на провериш правописа на някоя дума...

В офлайн света общуването предполага да мислиш за облекло, усмивка, поведение, фризура. Тялото винаги ме трансцендира, винаги остава нещо в него, което не мога докрай да овладея, дори да съм най-съвършения актьор. Виртуалното тяло е конструкт, който произвеждам с помощта на все по-съвършени апликации - не съм себе си, а се имам. В известен смисъл виртуалните ни тела дори са безсмъртни - висят в мрежата дълго, след като ни няма, като привидения; можем дори да ги програмираме да продължат да пускат съобщения.

ако поживеем още няколко месеца онлайн?

Ами ако отчуждението ни хареса? Само си представете човек, свикнал да пазарува онлайн, да бъде накаран отново обикаля по магазините, да му се налага контакт с навъсени продавачи. Общуването онлайн е лесно и тази лекота рискува да раздалечи хората физически - защото онлайн текат само компютърни вируси, но и защото може да свикнем да живеем в един друг свят, където далечното става близко. По-добър или по-лош, рано е да се каже.