Паметта на зъболекаря

Той не помни лица, нито ги свързва с имена. Отворете устата си да ви видя, аха, сега ви познах, вие сте този с пулпита на шести долу вляво, Кирчо, нали?

Вероятно може да се направи една археология на зъбите и всяко десетилетие да бъде точно възстановено според различните видове пломби и пластове материали, с които се е работило. О, казва моят зъболекар, вашите зъби са кратка история на 90-те, хаоса тогава, кризата, първо увличане по металокерамиката, масово умъртвяване на зъби, накриво вкарани щифтове, кошмар. Ако зъболекарите бяха археолози

В зъболекарската поликлиника на града, където бях дете, в коридора над кабинетите, кой знае защо, бяха наредени снимките на цялото Политбюро Още като деца знаехме думата "политбюро", което само по себе си е отвратително. Разпознавах някои от лицата, портретите им висяха на много места, показваха ги по телевизора. Стоиш и трепериш в мраморния коридор с еднакви бели врати, ослушваш се за стържещия звук на машинката. Някой току изпищи отвътре. И в този стерилен, полутъмен коридор гледаха лицата на онези отгоре. Безлични, остарели лица, безсърдечни лица, никакво упование.

Такива бяха донякъде и 1970-те, мрамор и старци.

Тези лица влязоха завинаги в главата ми и като при кучето на Павлов, чуя ли машинката на зъболекаря, те се явяват като безразлични светци на болката. И обратно, мерна ли ги в някой архивен вестник, моментално ми прещраква зъбът.

()

Установявам, че на всякакво ниво комуникацията в града е прекъсната. Не си говорят отделните професии, не си говорят лекарите с пациентите, не си говорят продавачите с клиентите, не си говорят дори таксиметровите шофьори с пътниците, не си говорят хората вътре в гилдиите, едни писатели не си говорят с други, които не си говорят с трети. Не си говорят семействата вкъщи, мъжете и жените не си говорят, майките и бащите не си говорят. Сякаш всички теми са изчезнали внезапно като динозаврите, измрели са тайнствено като пчелите, анихилирали са се през абсорбатора в кухнята или през малкото прозорче в банята с прокъсаната мрежа за комари.

И сега стоят той и тя и не могат да си спомнят къде точно и кога е прекъснал разговорът. В един момент млъкваш. И колкото повече време минава, толкова по-невъзможно става да продължиш разговора. Просто е, мълчанието ражда мълчание. В началото има момент, когато искаш да кажеш нещо, даже го изговаряш наум, поемаш въздух, отваряш уста, после махваш с ръка и затваряш вратата отвътре.

Познавах едни хора, мъж и жена, които не си говореха от 40 години, почти цял живот. Скарали се за нещо и тъй като вече не помнеха за какво се бяха скарали, шансът да се сдобрят беше нищожен. Децата им пораснаха, отгледани с мълчанието им, напуснаха ги. В редките моменти, когато се връщаха, двамата си говореха в стаята през тях. Питай баща си къде е сложил ножицата. Кажи на майка си да не слага толкова сол в лещата.

Когато ги доведоха в клиниката, вече съвсем не говореха. Струва ми се, че не се и познаваха.

Щом хората, с които си споделял общо минало, си тръгнат, те вземат със себе си половината от него. Всъщност цялото, защото половин минало няма. Все едно си скъсал вертикално една страница на две и четеш изреченията само до средата, а другият чете краищата. И никой нищо не разбира. Този, който държи другия край, го няма. Този, който е бил толкова близо в дните, сутрините, обедите, вечерите и нощите, в месеците и годините на това минало Няма кой да го потвърди, няма с кого да го изсвирите заедно. Струва ми се, че когато жена ми си тръгна, изгубих половината си минало, всъщност цялото.

Миналото се свири само на четири ръце, най-малко на четири ръце.

Пътеводител за край

Никога преди не сме подозирали, че загубата на памет може да е смъртоносна. Или поне аз не съм подозирал. Винаги съм го приемал по-скоро като метафора. Човек изведнъж си дава сметка колко много памет носи в тялото си, волна и неволна, на всички нива. Начинът, по който клетките се възпроизвеждат, също е памет. Някаква телесна, клетъчна, тъканна памет.

Какво се случва, когато паметта започва да се оттегля? Първо забравяш отделни думи, после лица, стаи, търсиш тоалетната в собствения си дом. Забравяш заученото в този живот, то не е много и скоро ще се изчерпи. И тогава, в тъмната фаза, като я наричаше Гаустин, ще дойде забравата на онова, което се е трупало отпреди теб, онова, което тялото е знаело по природа, без да подозира. Ето кое ще се окаже смъртоносно.

Накрая умът ще забрави как се говори, устата ще забрави как се дъвче, гърлото ще забрави как се преглъща.

Краката забравят да ходят, как ставаше, по дяволите... Някой е помнел вместо нас как се вдига единия крак, свива се в коляното, прави полудъга и се поставя пред другия крак, после се вдига този, който е останал отзад, нова полудъга, поставяш пред другия. Първо петата, после цялото стъпало и накрая пръстите. И пак вдигаш другия крак, който сега е изостанал назад, свиваш в коляното

Някой гаси електричеството в стаите на собственото ти тяло.

Последната фаза на болестта не беше съвсем в обсега на нашите клиники, но хора умираха и тук. Повечето отиваха в хосписи, изкарваха още малко време на животоподдържащи системи, въпреки знаците, че тялото вече отказва да поддържа живот. Самоубива се на части, орган по орган, клетка по клетка. И на телата им писва, уморяват се, искат покой.

Само на няколко места в света това желание на тялото може да бъде чуто. Освен за живите, Швейцария е и раят за умиращите. Няколко години подред Цюрих е неизменно вторият най-добър град за живеене в света. Вероятно е първият най-добър за умиране, цяло чудо е, че не се правят такива класации, поне не официално.