НАЦИОНАЛНИЯТ СПОРТ НА БЕЛГИЯ

НАМИРАНЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ СПОРТ на Белгия се оказа не чак толкова лесна задача, колкото очаквах. Първоначалните ми проучвания не дадоха никакви резултати, а въпреки хилядите страници с полезна информация в официалния сайт на правителството, на нито една от тях не открих да се споменава нещо, наречено "национален спорт". Намирам това за пропусната отлична възможност за развихряне на Европейския съюз - всяка държава членка би трябвало да бъде принудена да си има свой собствен официален спорт, който ще се нуждае от регулации, надзор, контрол, сравнение, съпоставяне, промотиране, субсидиране и превод на двайсет и три езика. Представете си само каква гигантска бумащина ще генерира всичко това! Съвсем в стила на ЕС! Струва си Херман да помисли по този въпрос, докато драска поредното хайку в миговете на отегчение по време на срещите на Европейския съвет.

Достоен претендент за подобна титла безспорно е футболът. В зависимост от познанията ви за УЕФА и разнообразните европейски шампионати, може би сте чували, а може би не, за четирите главни белгийски отбора: "Андерлехт", "Клуб Брюж", "Стандар дьо Лиеж" и "Генк". Всички до един са играли в европейските лиги и дори понякога са печелили, макар да се изисква особено добра памет, за да помните най-силните им години - 70-те и 80-те на ХХ век. Сходна на тях съдба има и националният отбор на Белгия, познат като Rode Duivels (фламандски), Diables Rouges (френски) и Rote Teufel (немски) - "Червените дяволи", наречени така заради преобладаващо червените им екипи - най-доброто им постижение е четвърто място на Световната купа през 1986 година.

С изключение на едно минимално ускоряване на пулса заради победата с 1:0 над Аржентина през 1982 година, и един непризнат гол срещу Бразилия през 2002 година, винаги е било доста трудно да се развълнуваш от играта на "Червените дяволи". Единственото интересно за тях е дали ще стигнат до шампионат и ако това стане, колко ще могат да се задържат, докато не ги изхвърлят от играта.

Но като че ли напоследък просветва лъч надежда за "Червените дяволи" - в момента на писането на тази книга дванайсет белгийски футболисти играят във водещите отбори на Английската футболна лига. Сред тях са Еден Азар от "Челси", с прякор "Не съм сритал вратаря", и Венсан Компъни от "Манчестър Сити", който продължи да играе за Белгия в квалификациите за Световната купа, въпреки че беше със счупен нос, насинено око и сътресение на мозъка. Добър опит наистина, но футболът определено не може да се закичи с титлата "национален спорт на Белгия".

Следващ кандидат за титлата "национален спорт на Белгия" би могъл да бъде тенисът. Малко са държавите с площ наполовина на Уелс, които биха могли да се похвалят с две от най-великите тенисистки в света по едно и също време. В периода между 2004 и 2010 година Ким Клайстерс и Жустин Енен печелят шампионати от Големия шлем (удивителните тринайсет победи общо за двете). През 2009 година завърналата се от майчинство Клайстерс дори става първата тенисистка, нефигурираща във водещата 16-ица на победителите, която печели американския турнир "Ю Ес Оупън".

Мнозина вероятно биха предложили за национален белгийски спорт някой от "спортовете", свързани с птици. Както вече видяхме от първа глава, hanenzang заема твърде малка ниша в спортния свят на страната, но съвременната надпревара с гълъби е съвсем друго нещо. Измислена в Белгия в средата на деветнайсети век и със световен център в Брюксел, тя е далеч по-известна. Доста популярен е също така vinkensport, фигуриращ в списъка на фламандските културни явления. Практикуван от 400 години насам, този спорт е донякъде свързан с hanenzang - той също е състезание, базиращо се на броя на песните на птица в клетка за един час.

Разликата е, че при vinkensport в клетките са разположени мъжки чинки, съвсем безсмислено пеещи в търсене на партньорка, а не брутално кукуригащи петли. Всеки собственик на чинка участник седи на малко дървено столче пред птица, затворена в полутъмна дървена кутия, кутиите са инсталирани в дълга редица в средата на път, специално затворен заради събитието. Приведени над клетките в очакване да чуят песен, участниците отбелязват всеки издаден звук с тебешир върху еднометров прът, който държат здраво през цялото състезание - един час.

Победител, естествено, е онзи собственик на чинка, чиято птица е пяла най-много пъти в рамките на този час. Забележително занимание с около 13 000 ентусиасти от цялата страна, които прекарват всяка неделна утрин седнали в средата на пътя в очакване да чуят чуруликане откъм клетките си. Като се има предвид, че всяка птица трябва да пее най-малко 600 пъти, за да има надежда за победа, съвсем естествено е да се носят слухове за допинг скандали и други номера, с които собствениците се опитват да си подсигурят доброто представяне на чинките си.

Да пуснеш хеви метъл на птицата си по време на тренировка, е позволено, а благодарение на кампанията на ослепелите ветерани от Първата световна война през 20-те години на ХХ век, изваждането на очите на чинките вече е строго забранено. Не е изненадващо, че фламандското общество за защита на птиците Vogelbescherming Vlaanderen не одобрява особено този спорт. Но може би е одобрило една хитра измама по време на шампионата от 2007 година - мистериозна птица, чуруликала точно 725 пъти в три последователни надпревари. Накрая изпълнените с подозрение съдии отворили клетката, но само за да установят, че вместо птица вътре има малък сиди плейър.

Друг също толкова чудат белгийски спорт, свързан с птици (или модели на птици) е "вертикалната стрелба с лък". Състои се в изстрелване на стрели към мишени във формата на птици, разположени на 20 метра над главите на състезателите. Въпреки че върхът на стрелата е сплескан, все пак остава очевидното неудобство на земната гравитация - всеки излетял нагоре предмет неизбежно се връща надолу, така че не е препоръчително участниците да стоят точно под стрелите, които са изстреляли над главите си.

Белгия е лидер и в една друга, по-безопасна версия на тази стрелба - хоризонталната стрелба с лък, а по време на Олимпийските игри в Антверп през 1920 година дори успява да вмъкне десет спортни събития като "Фиксирана голяма птица" и "Индивидуална движеща се птица 50 м". Този спорт сварва останалите олимпийци толкова неподготвени, че никой друг не се кандидатира за участие, с което Белгия печели златните, сребърните и бронзовите медали и като цяло се сдобива с осем златни медала от десетте събития. Странно, обаче след това стрелбата с лък по птици от дълги разстояния е изключена от следващите Олимпийски игри. Освен това заема твърде малка ниша, за да успее да се класира за белгийски национален спорт.

Риболовът също е популярен в Белгия. Но докато в Ардените може би има множество вълнуващи потоци за ловене на пъстърва, моето познанство с този белгийски "спорт" се състои единствено в гледката на самотен мъж, свит под дъжда на сгъваемото си столче някъде по циментовите брегове на канала Албер, с въдица пред себе си, с термос в едната ръка и фас в другата. Надвиснало сиво небе над сив канал в постиндустриален пейзаж - нищо не обобщава отегчението по-добре от тази безрадостна картина, в която единственият шанс за вълнение през дългите самотни часове край канала е малко вероятното улавяне на някой заблуден шаран, следвано от изваждане на кукичката и стръвта от устата му и връщането му в калните води, откъдето е дошъл.

Но докато всички тези претенденти за титлата "национален спорт на Белгия" имат своите основания да участват в надпреварата, един друг спорт е свързван с тази страна много повече от всички изброени дотук. При липсата на официално правителствено становище по въпроса кое би могло или не би могло да се квалифицира като белгийски национален спорт, ще се опра на думата на моя тъст - запален почитател на всички белгийски спортове, който смята, че титлата трябва да бъде присъдена на wielrennen (колоезденето).

Едно от многото му разочарования при гостуването му в нашия дом в Джърси през лятото беше шокиращото откритие, че нито един от каналите на британската телевизия не предава Tour de France. По време на обиколката той обикновено е закотвен на фотьойла пред телевизора в своя дом, със залепено за ръката му дистанционно, с чиято помощ се разхожда из най-малко шест фламандски, френски, холандски и немски канала, всеки от които предава на живо със своите различни ъгли на камерите и различни коментари. Подобно на много белгийци, неговият график се диктува от "спортния сезон", през който рядко напуска къщата си. Въпросният сезон започва през февруари с първата от еднодневните "класически надпревари".

Петте най-престижни сред тях, които в никакъв случай не трябва да бъдат пропускани, са така наречените "Паметници". Това са "Милано - Сан Ремо" в Италия, "Ronde van Vlaanderen" в Белгия, "Париж - Рубе" във Франция, "Лиеж - Бастон - Лиеж" в Белгия и "Giro di Lombardia" в Италия. Само трима колоездачи в света са печелили всичките пет "паметника" - и тримата са белгийци. След "класическите надпревари" и "паметниците" идват трите "Големи обиколки": "Tour de France", "Giro d'Italia" и "Vuelta a España", по време на които моят тъст не може да бъде откъснат по никаква причина от телевизора.

С края на летния спортен сезон белгийските фенове на колоезденето се обръщат към другата си голяма любов - veldrijden (велокрос), при която участниците отчасти въртят педалите на колелата си, отчасти тичат и отчасти се спускат из подгизналите поля, хълмове и блата на Белгия. Доминиращи в този странен спорт са белгийците и най-вече фламандците, и от 1950 година, когато започват Световните шампионати по велокрос, те излъчват три пъти повече победители от всяка друга националност, която участва.

И ако колоезденето е най-великият спорт на Белгия, то най-великият неин колоездач е разбира се, прочутият победител в Тур дьо Франс, носителят на четири олимпийски златни медала, победителят в шест световни шампионата по велокрос и всепризнат национален герой сър Брадли Уигинс. Да, Уиго е роден в Белгия, или по-точно в Гент, Източна Фландрия, през 1980 година. Майка му е англичанка, а баща му - професионален колоездач от Австралия. Ако бракът на родителите му беше оцелял, Уиго щеше да израсне в Белгия и със сигурност щеше да се радва на специален стъклен шкаф в Националния музей на колоезденето в Рьозеларе като един от най-великите Flandriens, фламандци.

Но бракът не е бил сред силните страни на професионалния спортист Гари Уигинс и когато брак номер две приключва, Линда Уигинс се завръща във Великобритания заедно с нейния двугодишен мъник Брадли. Както казват, останалото е история. Британската история на колоезденето.

Сигурен съм, че както британските, така и белгийските фанатични привърженици на колоезденето много ще ми се ядосат, задето съм се осмелил да твърдя, че сър Уиго е най-великият белгийски колоездач, тъй като тази титла, - а според мнозина и титлата на най-велик колоездач на света - принадлежи на Едуард Луи Жозеф Меркс, познат под псевдонима Еди "Канибала". За колоезденето Еди Меркс е онова, което Пеле е за футбола и Мохамед Али за бокса. Той е икона, легенда. Петкратен победител в Тур дьо Франс, петкратен победител в Джиро д'Италия (спечелил и двата шампионата в една и съща година, при това три пъти).

И до ден-днешен той има много повече победи в Обиколката на Франция от всички останали колоездачи в света, става три пъти шампион на световните надпревари по велокрос, а през върховата за кариерата си година - 1971-ва, печели близо половината от състезанията, в които участва. Но докато постиженията на Еди са отлично документирани в множество великолепни биографии, в тях никога няма да попаднете на факта, че Еди Меркс е тайният еднояйчен близнак на Франки Хауърд. Освен незначителният въпрос за точните часове на раждането им, няма никакво съмнение, че са близнаци - достатъчно е да погледнете "Гугъл имиджис".

Еди е роден в село Меенсел-Кийзегем, във фламандски Брабант, през юни 1945 година. Не е от най-прекрасните места за раждане в следвоенна Белгия. Един от клоновете на фамилията Меркс е бил на страната на немците през Втората световна война и през август 1944 година някой си Гастон Меркс е застрелян от Съпротивата като колаборационист, в резултат на което седемдесет и един души - почти цялото мъжко население на селото - биват депортирани в концентрационния лагер Нюенгаме в Германия.

Оцеляват само осем от тях, които при завръщането си в Белгия през 1945 година подемат жестока война за отмъщение, добавяща нова капка към несправедливостите и разделенията в селото. Въпреки че родителите на Еди не са замесени по никакъв начин в тези разпри, атмосферата в селото трудно би могла да се определи като подходяща за отглеждане на дете, затова през 1946 година, само година след раждането на Еди, семейството напуска своето фламандско село и се мести от другата страна на езиковото разделение, във френскоговорещото брюкселско предградие Волув Сен Пиер.

За разлика от мнозина от своите съвременници в колоезденето, Еди израства като двуезичен, еднакво владеещ и фламандски, и френски. По онова време колоезденето в Белгия страда от силно разделение по регионалните и езиковите граници. За сърце на "истинските" белгийски колоездачи се смята de Flandarien - регионите в Западна и Източна Фландрия. С брюкселския си произход Еди оказва обединяващ ефект върху белгийското колоездене. Голяма роля изиграват и корените му във фламандската работническа класа.

През 1964 година Меркс печели Световния шампионат за аматьори, през 1967 печели Световния шампионат за професионалисти, а през 1969 записва първата си победа в Обиколката на Франция. И не само печели, а и отвява конкуренцията - все велики колоездачи за времето си - като се откъсва от колоната във вече легендарния седемнайсети етап - от Лушон до Моренц, и останалите 140 километра изминава съвсем сам. През онзи паметен ден той печели зелената фланелка, жълтата фланелка и планинските квалификации - подвиг, непостигнат от никого преди и след него, а след това печели целия Тур дьо Франс с изумителната преднина пред втория в класацията от седемнайсет минути и петдесет и четири секунди.

За пристигането му на Шан-з-Елизе в последния ден на Обиколката пускат допълнителни влакове от Брюксел до Париж - цяла Белгия се отправя към френската столица, за да приветства своя шампион. В същия ден, в който лежах и се цупех в нашата каравана в Нидерландия, докато първият човек стъпваше на Луната, Еди и всеки един белгиец са били по улиците на Париж, за да празнуват първата победа на Белгия в Обиколката на Франция от трийсет години насам, което полага началото на доминацията в колоезденето на Еди Меркс "Канибала".

Меркс е неудържим, непобедим, въртящ педалите дори след падания, независимо колко кости е счупил. За щастие няма нито един инцидент с фатален ефект върху него. Два месеца след като печели първата си Обиколка на Франция, на 9 септември 1969 година, докато се носят по велодрума в Блоа, той и неговият подгласник Фернан Вамб попадат на струпване в началото на колоната, при което излитат от пистата. Вамб умира на място, а Меркс се оказва със счупен гръбначен стълб и тазови кости, които до края на кариерата му не престават да го болят. Но той не позволява да бъде забавен от болката и победите му продължават да валят.

Но успехът на състезателните писти идва с определена цена за Еди. Когато той започва да доминира във френския спорт, печелейки ежегодно Тур дьо Франс, френските медии се обръщат срещу него. Колоездачните шампионати се превръщат в борба за второто място - факт, обобщен най-ярко от испанския състезател Доминго Перусена, който казва за Меркс: "Прекарваме повечето време в зяпане на задника му".

Когато пръв пресича финиша, е сподирян от дюдюканията на тълпата. Най-неприятният случай е по време на Обиколката на Франция от 1975 година, когато един френски запалянко го удря толкова силно малко над кръста на 150 метра от финиша, че получава възпаление на черния дроб, последвано от падане и счупване на челюстта. Успява да финишира едва втори, изпреварен от французин.

Но кое е превърнало Еди Меркс в свръхчовек? Предпочитам да се придържам към неговия разказ, който твърди, че всичко се дължи на твърдата му решимост винаги да печели, обаче съществуват и други детайли, които повдигат редица въпроси. Еди е първият водач в една от Големите обиколки, който е дисквалифициран заради употреба на стимуланти (на Джиро д'Италия от 1969 година).

Самият той твърди, че е невинен, а и тестовите процедури са твърде съмнителни - на някакъв паркинг без никакъв контрол или охрана. Опасявам се, че резултатите остават недостъпни за обществеността и до днес. В по-ново време белгийците не са се покрили с особено голяма слава в тази област - белгиецът Йохан Брюнел, мениджър на американския отбор на Ланс Армстронг, е обвинен от Американската антидопингова агенция във възможно най-мерзките деяния, в това число кръвопреливане, хормони на човешкия растеж и стимуланти за представяне.

Не особено добър ден за белгийците и техния национален спорт. И не става въпрос само за стимуланти. Белгийският професионален колоездач Том Бонен, предполагаем наследник на Еди Меркс и съотборник на Ланс Армстронг, през 2008 година напуска трасето, когато дава положителен тест - но не за стимуланти, а за кокаин, което се повтаря и през 2009 година.

След инцидента от 1969 година Еди Меркс има още две неприятни срещи с антидопинговата полиция, но с радост мога да отбележа, че той успява да излезе достойно в пенсия, почитан като белгийски национален герой. Херман ван Ромпой нарича Еди "най-великия световен посланик на Белгия". И това е съвсем точно. Аз не съм нито колоездач, нито почитател на стимуланти (от които, убеден съм, не се интересува и Еди), но пък съм най-големият негов почитател. След пенсионирането си Еди основава компанията "Велосипеди Еди Меркс". Макар да не възнамерявам да си купувам професионален велосипед, наскоро видях, че новите собственици на компанията предлагат на пазара и обувки "Меркс", от които със сигурност ще си купя.

Колоезденето е много важно занимание в Белгия. Всеки уикенд пътищата и велосипедните алеи са претъпкани от групи мъже предимно на средна възраст и мускулести жени, облечени от глава до пети в трика от ликра. Ако искат, те биха могли да прекосят с колелата си цяла Белгия, надлъж и нашир, тъй като страната е благословена с феноменална мрежа от велосипедни алеи, които пресичат равните є части от север на юг и от изток на запад. Но наблюденията ми сочат, че въпросните групи ентусиасти на средна възраст са отправени обикновено към местното кафене, където сядат на терасите, за да пийнат белгийски бири. Това би било идеалният спорт и за мен, стига да не беше задължителното носене на впити по тялото трика от ликра.

Между другото, ако сте объркани толкова, колкото бях и аз, когато видях в интернет, че Еди Меркс участва в турнири по билярд, и вече се чудите има ли край на талантите на този човек, тук е мястото да ви кажа, че билярдният Еди Меркс е различен от Еди Меркс в колоезденето. Майсторът на билярда е роден през 1968 година и е кръстен на великия колоездач Еди Меркс, който през същата година печели Обиколката на Италия. Моят тъст пък ми е казвал, че Кони, която е родена месец след победата на Джиро д'Италия, също щяла да бъде кръстена Еди, ако била момче. Разминало є се на косъм.

За билярда няма да дам на Белгия точка за "интересно нещо". Но за създаването на Еди Меркс и покрай него - цяла нация от облечени в ликра хора на достопочтена възраст, които въртят педали по пътищата на страната и превземат местните кръчми, вече ще кажа силно и ясно "да"! Това определено влиза в моя списък.