Във в. "Труд", който в миналото бе далеч по-приличен вестник, се появи четиво, подписано от представител на властта в нашата държава - председателя на Комисията за култура и медии в Народното събрание Вежди Рашидов. По-късно тази словесна изява бе препечатана и от други медии - сайтовете "Епицентър" и "Правен свят". Ако се появи и на други места, това окончателно ще очертае един все по-ясно отличаващ се медиен кръг, който с готовност и чрез говорители като Рашидов приписва на други своите грехове.

Тирадата на овластения артист-чиновник е в стилистика, която бяхме позабравили и уж загърбили преди 30 години. Така изглеждаха нещата в далечната вече (но само по време) епоха на социалистическата тирания, когато неудобните бяха заклеймявани публично; когато списъци с "врагове" се появяваха на страниците на "Работническо дело" и следваха репресии. Но дори тогава

Сега тази граница е премината - депутатът, който отговаря за медиите в Народното събрание, определи публично кои са "лошите" сред медиите.

В публикацията са изброени имена на хора и медии в лъжлив и изкривен контекст, в стилистиката на жълтата преса, което не подхожда на човек от културата, а още по-малко на бивш двукратен министър на културата, но който - оказва се - няма проблем да използва определения като "еректирал" в аналитичен текст. Онези, които не се възхищават на разпищоления му език и методи, са обявени за "креслива шайка", "платени" и "хрантутници" - лексика, която се среща в някои жълти официозни медии. А за пример в журналистиката председателят на медийната комисия дава бивши доносници и сътрудници на Държавна сигурност; там са и имената на хора, които вероятно се срамуват, че са поставени в този отбор.

Този текст не е просто случаен глас на някой самозабравил се културтрегер, който често намира сравнения край "чепа за зеле".

Вежди Рашидов е част от властта, той я въплъщава - буквално и метафорично. Затова да попитаме управляващите: ако наистина смятат, че нямат нищо общо със социализма и тоталитарния строй, има ли общо с демокрацията подобна ситуация - посочването на неудобните за властта? Какво е устройството на държава, в която управляващите обвиняват медиите за оставките на корумпирани министри и чиновници? За каква свобода на словото говорим, когато точно властта нарочва медиите за врагове и разполага с инструментите да ги унищожи?

Ако управляващите все още се титулуват като борци срещу социализма, ако се разграничават от соцреализма и подкрепят демократичните ценности, а отговорът на третия въпрос не е "стига с тази свобода на словото, писна ми да критикуват властта", време е за оставка. Призоваваме председателя на Комисията за медии и култура в Народното събрание Вежди Рашидов да подаде оставка заради мракобесните обвинения срещу журналисти и медии, които са в обсега на неговата властова позиция. Той доказа, че не разбира смисъла на медиите, че не прави разлика между журналистика и пиар, не е обективен, нито безпристрастен при взимането на решения в ролята на законотворец на медиите и културата в България.

Не настояваме за извинение - колко негови извинения помним, след които творецът-чиновник отиваше все по-далеч, за да стигне до деня, в който изправи хора и медии до стената.

Г-н Борисов, да се страхуваме ли?

Във в. "Труд" излезе поредната медийна изява на г-н Рашидов, подписана, като лична статия. Обикновено не взимам отношение към тези негови маниакални прояви, но този път не мога да подмина с мълчание това, което е написал, още повече че съм споменат лично в обобщението "Гюзелевци", а не е изключено да стоя и зад "Ясен с неясен талант ".

Не ме интересува мнението на господина, но всичко е придружено с грозни, клеветнически инсинуации за някаква съпричастност към кръгове и грантове от Сорос и тям подобни дивотии. Преди две години излезе в медия " ПИК" поръчков материал, че аз съм присъствал на прословутата вечеря, дадена от г-жа Ода Жон във двореца във връзка с нейната изложба. Беше разказано как съм плюскал и пил, беше обяснено, че принадлежа на някакви кръгове, свързани с Иво Прокопиев, с ИСИ (по това време дори не знаех какво означава това), но истината е, че не само не съм присъствал на тази вечеря, не съм бил поканен, а дори не съм и посетил изложбата на художничката.

Тази фалшива новина беше публикувана не толкова с цел да урони моя авторитет, но много повече този на моята съпруга Александра (Шани), която обсъди в предаването Култура БГ това събитие това културно събитие с поканени гости. Още от заглавието на ПИК ставаше ясно, че тя е изпаднала в конфликт на интереси и търси как да оправдае присъствието на мъжа си там, който всъщност не е присъствал. Колкото и да си бъркат в носа писачите от тази медия, не вярвам оттам да са извадили тази "новина". За мен вече няма съмнение кой е поръчителят. Г-н Рашидов е заявявал публично своята неприязън към предаването Култура БГ, както и конкретно към някои от водещите, особено към Шани напоследък. Както виждаме, предаването е съсипано, а Александра е с единия крак уволнена.

Споделям всичко това, защото

и то не само спрямо мен и моето семейство, но и спрямо хората от целия списък, изредени като врагове на народа. Освен това господинът си позволява да определя кой е талантлив и кой не е във всички области на културата. Аз като свободен артист бих могъл да си позволя такива оценки. Например всичкоу което той слага под знака плюс или минус, аз съвсем убедено мога да разменя местата им. И това е мое право. За съжаление не е негово. Той е в една позиция, която не му позволява да казва кой е добър или лош и да го посочва с пръст.

Нека да се сетим, че той е доста по-дълъг.

А иначе всеки живее в свой собствен свят. Там всеки може да е световноизвестен. И много моля, фамилията Гюзелеви означава много в българското общество. Най-вече, разбира се, заради нашия баща Никола Гюзелев, но всички ние, които носим тази фамилия, ежедневно се опитваме и доказваме, че сме достойни за нея.

Когато председателят на Комисията по култура (!) и медии (!) в българския парламент си служи с реч на омраза, когато посочва с пръст цял списък от общественици, интелектуалци и медии с цел да ги заклейми, когато публично сее обиди и лепи етикети от тази си висока позиция в страна, която по Конституция все още е парламентарна Република и когато това е безнаказано, неизбежно възниква въпросът на какъв етап от разпада на държавността се намира страната ни днес.

Г-н Рашидов,

Днес обаче пристъпихте една важна граница, докато говорите за морал. Пристъпването на тази граница ерозира статута на високата позиция, която заемате, а заедно с това и българската държавност.

За всички, които не познават реториката на сталинизма: най-простият й похват е превръщането на собствено име в пейоративни прелагателно: пример "веждирашидовец".

Зa дoбрo или лoшo нямaм нищo oбщo c издaниятa нa "Икoнoмeдия", мaкaр и oтнocитeлнo рeдoвнo дa ги чeтa. Фaкт e, чe ги прeдпoчитaм прeд "Труд", включитeлнo (нo нe caмo) и зaрaди пo-дoбрия им бългaрcки eзик. Яcнo ми e, чe вaшият пoрeдeн пoплaк идвa зaрaди вчeрaшнoтo oпрaвдaвaнe нa coбcтвeникa нa "Икoнoмeдия" в cъдa: фaкт, кoйтo рaзбирaeмo дрaзни eдин мултaк.

Oттaм нaтaтък e нaпрaвo трoгaтeлнo c кaквa cлугинcкa жaр брaнитe нaшaтa прocтo вeличecтвeнa в мутрящинaтa cи прoкурaтурa. Нe би aртиcт, нe би твoрeц, нe би cкулптoр. Рaшидoв, зaщo нaпрaвo нe извaeтe Цaцaрoв и Гeшeв кaтo eдни aнтични гeрoи? Бъдeщитe пoкoлeния мoжe и дa нe ca възхитeни, нo пoнe щe ca пoрядъчнo oзaдaчeни.

Днес може би бе един нелош ден за българската демокрация!

Чрез публикацията си в "Труд" "За чистотата на духа и търговията с медийни услуги" господин Вежди Рашидов официално обяви приятелите ми и моя скромност за дисиденти.

Така и не бях обявен за дисидент преди 89-та...

Но сега...

Не мога да не се гордея, че съм отбелязан в компанията на толкова стойностни човеци, които през изтеклите почти 31 години правеха каквото им е по силите срещу мафиотската система, на която неуважаваният от мен Вежди Рашидов е ярък представител!

Опитвам се да вляза в кожата на клетия пиар, който от делириума на Вежди Рашидов е трябвало да състави "статия".

Съпреживявам мляскането и пуфтенето, афекта и сквернословието.

Прегръщам мислено този безименен труженик и мъченик, който се напряга да улови нишката на това, което би трябвало да е мисъл. Срамна работа няма, а когато работиш без публика, срамът вероятно изчезва почти напълно. Обаче мъката няма кой да я отмени.