Събарянето на няколко паметника не е достатъчно, за да се изправиш пред миналото
Жералдин Шварц е автор на книгата Those Who Forget: My Family's Story in Nazi Europe (Тези, които забравят: историята на моето семейство в нацистка Европа), която предстои да бъде публикувана на английски през септември. Текстът й е публикуван в Тhe Guardian на 23 юни. Преводът от английски е на Борис Делирадев.
Преди Втората световна война историята е служела за възвеличаване на нациите, подбуждане на реваншизъм и героизиране на различни исторически личности. Това продължава, докато Германия не измисля Vergangenheitsbewältigung (преработване на миналото) - усилието нацисткият срам да бъде преодолян чрез колективно изправяне пред невъобразимите престъпления на Третия райх - вместо те да бъдат премълчавани. Този процес, започнал в края на 60-те години на ХХ век след две десетилетия на колективна амнезия, позволява негативното наследство да бъде преработено в нещо позитивно: реконструирането на Германия като една от най-силните демокрации в света.
Германската култура на паметта би могла да бъде вдъхновение за страни като Великобритания, които трудно разбират, че за да може бремето на миналото да се превърне в богатство,
нациите трябва не да отбягват, а да се изправят пред сенките на историята.
Израснах във Франция, където съм родена от майка французойка и баща германец. Преди 20 години се преместих да живея в Берлин. И до днес съм всекидневен свидетел как този процес - известен и като "помиряване с миналото" - влияе на Германия и германското общество, и определя действията и нагласите във всяка сфера - от политиката до медиите, гражданското общество, образованието, съдебната система, полицията, профсъюзите, икономическия и интелектуалния свят. Водещите принципи са уважение, диалог, разделение на властите, проницателност и способност за различаване на нюанси. В резултат на това между гражданите и публичните власти е установен солиден обществен договор, основаващ се на прозрачност и споделена демократична отговорност.
За да може миналото да направи настоящето по-добро, назоваването на няколко исторически виновници и премахването на техните статуи е недостатъчно. Разбира се, гневът е разбираем, когато властите позволяват личности като белгийския крал Леополд II или търговеца на роби Едуард Колстън в Бристъл да бъдат почитани на обществени места без съответна контекстуализация. Но иконоборството често обслужва само една илюзия за справедливост. А скоро след това отново се възцарява забравата. Онова, което остава, е пропуснатата възможност, стъпвайки върху миналото, да опознаем себе си по-добре.
"Нашата история е пример за онова, на което човек е способен", заявява германският президент Рихард фон Вайцзекер в историческата си реч пред Бундестага през 1985 г.
Личностите, почитани чрез паметници и скулптури, са могли да извършват онова, което са извършили, защото
цели общества в Европа, двете Америки, Арабския свят и Османската империя, са мислели като тях.
Ръцете на подкрепящите ги може и всъщност да не са били окървавени, но мнозина директно или индиректно са се възползвали от жестокото и дивашко подчинение на едни хора от други, с което са си служели робството и колониализмът. Съучастието на масите в тези престъпни системи според мен е много по-централен въпрос отколкото вината на отделния търговец на роби и садистичен колониалист.
А такава обществена отговорност изглежда много по-малко приложима в обскурантистка епоха като тази на Христофор Колумб - когато на повечето цветнокожи се е гледало като на хора без душа, - отколкото в по-нови времена. Как, например, през XIX и XX век е било възможно страни като САЩ, Великобритания и Франция, обявявали себе си за носители на демокрацията и свободата, безскрупулно да потискат и експлоатират различни населения под претекст, че ги "просвещават"? И защо това потисничество продължава дълго след Втората световна война и огласеното морално превъзходство на тези страни над фашизма? В каква степен този двоен стандарт уврежда модела на парламентарната демокрация по света? Участници в това непоносимо лицемерие, в тази неморалност са милиони американци и европейци.
Подобно наблюдение е ключово, защото връща всеки от нас към отговорностите му в настоящето. Помага ни да осъзнаем собствените си противоречия и последиците от собствените действия. За да бъдеш съучастник в една несправедлива система, не е задължително пряко да й служиш. Следването на тълпата - от безразличие, опортюнизъм и конформизъм - също е вид съучастие.
В Германия онези, които следват тълпата, са наричани Mitläufer (пасивен поддръжник на управляваща партия - бел. пр.).
Моят собствен дядо, подобно на повечето германци в Третия райх, е бил именно Mitläufer.
През 1938 г. той се възползва от антисемитското нацистко законодателство, купувайки на ниска цена бизнеса на еврейско семейство. След войната единственият оцелял от това семейство, чиито останали членове загиват в Аушвиц, предявява претенции за репарации, но дядо ми отказва да поеме отговорност. След разгрома на нацизма повечето германци са били неспособни да осъзнаят, че макар на индивидуално ниво ефектът от действията на един Mitläufer да е бил миниатюрен, тези малки всекидневни прояви на малодушие, опортюнизъм и затваряне на очите пред действията на другите са създали условията, необходими за функционирането на една криминална система.
Онова, което изважда германското население от амнезията и превръща фигурата на пасивния партиен поддръжник в централна в процеса на преработване на миналото, е куражът на поколението на баща ми. То спомага за изострянето на сетивата на по-младите за собствената им погрешимост и уязвимост към манипулация - и ги въоръжава срещу демагозите и разпространителите на омраза и лъжи. Именно така
колективната вина е преработена в демократична отговорност.
Но дори Германия не е имунизирана. През 2017 г. в германския парламент за първи път след Втората световна война влезе крайно дясната Алтернатива за Германия (AfD). И макар след мобилизация на медиите, политическата класа, съдебната система и гражданското общество подкрепата за AfD (в социологическите изследвания) да бе сведена до 8%, поуката е ясна: преработването на миналото е процес, който трябва да бъде постоянно подхранван и преосмислян, подобно на демокрацията.
Въпреки това изправянето пред сенките на историята не трябва да става в условията на култура на обвинението. Нито пък да бъде ползвано като инструмент за подбуждане на омраза и сектантство, или за да се създават анахронистични и манихейски представи за миналото. Преработването му обаче е невъзможно без една съществена стъпка - възприемането на гледната точка на жертвата, на потиснатия, окупирания и унизения. И способността да се извиниш.
Мнозина продължават да странят от този процес. Отказът на Великобритания да се извини за ясно доказани кланета и икономическата експлоатация и расова сегрегация в някогашните й колонии са не просто шокиращи, но хвърлят съмнение върху цялото й колониално наследство.
Във Великобритания паметта за грешките на историята като че ли не е част от националното образование
в училищата, музеите и повечето медии. А примерите за улици и паметници, увековечаващи лидерите на падналата империя, са многобройни!
Това контрапродуктивно отношение е знак за дълбоко неразбиране на значението на процеса на преработване на миналото за демократичната зрялост на една страна.
Опазването на паметта не е морален аксесоар, който да ни направи по-привлекателни. То ни помага заедно да определяме бъдещето си. Насочва ни да разбираме света по-добре, вместо да трябва да го понасяме; да избягваме грешките и разпознаваме опасностите - както идващите отвън, така и, преди всичко, нашите собствени. Помага ни да живеем по-съзнателно.