Книгата е посветена на по-известни политически метафори, които имат аналогични структура, значения и функции. Тя е разделена на две части. В първата са дадени три метафори, които имат широко международно или глобално разпространение и влияние. Във втората предлагам коментар на политически метафори, които са били в обръщение и са имали сериозно влияние в българската политическа среда.

Те обаче има висока популярност, приемат се за съобщаващи самоочевидни истини и имат интензивен политически живот. Тази двойственост е мотивът за написването на книгата. Критическият поглед над тях ги разкрива като лишени от смисъл - в различни аспекти, по различен начин, поради различни условия - но той се свежда до аналитика на фразата, изнесена в повечето случай напълно извън контекста на употребата й. В политическата употреба тя си набавя смисъл, самата употреба е нейният смисъл (по късния Витгенщайн). Но поради семантичната си празнота употребата й може да бъде произволна, да е продиктувана от скрити цели, идеологически ориентации или утопично фантазиране.

Накратко:

Метафората за война срещу терора е посочена в Увода като парадигмален казус образец за крайност. По тази причина на нея не е посветена отделна глава. Нейната яснота, напълно прозрачният й политически профил - противоречие, вътрешна празнота, политически функции - не се нуждаят от специален анализ. По-скоро тя служи като референтен казус. В книгата са изпуснати и други известни изрази, които ще бъдат споменати като примери: борба срещу бюрокрацията, добро управление, човешка сигурност. Някои от тях днес са особено влиятелни, други, като борбата срещу бюрокрацията, са спомен от социалистическото минало. Специално анализираните в отделни глави политически метафори са следните.

Организираната престъпност е израз, който се налага в САЩ след Втората световна война. По-късно, след края на студената война, преживява бърза експанзия, навлиза в законодателствата на много страни, става предмет на ред международни конвенции.

Неговото значение продължава да се развива, въпреки критики от средите на критическата криминология. Критиката, която предлагам, обръща внимание на значителните редукции и трансформации, които са довели до оформянето на метафората за организираната престъпност и свеждането й до фигурата на организирана престъпна група. В резултат тя се стеснява драматично и изключва процеси, които са органична част от организацията на престъпното.

Анти-корупцията е глобална кампания срещу корупцията, която започва след средата на 1990 години. Основната критика срещу нея следва анализ на метафората, в резултат на който, без особена трудност се разкрива, че става дума за псевдо-обект.

при това в страни в Източна Европа, Русия, Африка и другаде тя има ендемичен характер, а на много места се слива с организираната престъпност. Но генерализиран обект корупция изобщо, perse, като такава, създава впечатление за специфичен обект, какъвто обект няма и не може да има.

Популизмът е анализиран в модусите на някои обичайни употреби и значения, които му се приписват. Те са сведени до три: като характеристика на определени политици и техните организации, като идеологическа платформа и като техника за политически маркетинг. Тези подходи към популизма и съответните употреби на израза не дават сведения по какъв начин един популистки тласък се оказва масиран и ефективен, как може да се организира в политическо движение и пр. При трите употреби популизмът се схваща като самостойна позиция, чиято публична основа не е определена и се предполага като очевидна. Развита е алтернативна интерпретация на популизма като ситуация, условия.

* * *

В книгата са разгледани някои от най-популярните метафори от българския политически живот. В отделна глава е изложена колекция-лексикон на метафори с по-ограничено значение, ползвани и влиятелни в първите години след промяната от 1989-та.

дебатите около неутралитет vs. суверенитет, една фалшива дилема, включваща и противоречия, които водят до обезсмисляне на цялото говорене около същата дилема; национално съгласие като партийна платформа, както и правителство на националното съгласие, две реторически фигури, които не само бяха безпредметни, но и особено вредни в средата на 90-те; метафората национален интерес, употребявана така, че да внушава съществуване на особен предмет, макар идеален, умопостижим; идеята за политически център, взета не като нулева координатна точка, а като претенция за представяне на националното в чист вид, една също фалшива, но и агресивна и вредна платформа; а в този ред е спомената и упорито търсената от демократичната опозиция вина на партията, една моралистична метафора, която се обезсмисля в политическата сфера.

Развит е и коментар на идеята за аграрна партия, в България представяна от множеството БЗНС-та през цялата история на съществуването им. Аграрната партия е взета като метафора, която патетично твърди една безсмислица, а именно, че поради характера на страната селото се нуждае от особено селско/земеделско представителство. Такава платформа противоречи на самата идея за партия.

По същество представителството, което впоследствие организационно се конституира като партия, не е обвързано с нищо локално, още по-малко със селото. Парадоксът тук е в това, че доколкото е свързана със селото, една организация не е партия. И обратно, доколкото е партия, тя функционира на над-локални, именно национални равнища. По тази причина и идеите преди 1944 година за земеделски партии са ориентирани към съсловно представителство, което, на свой ред, има императивен характер и се отдалечава от модерното политическо представителство.

Отделена е специална глава на метафората твърд електорат, много популярна през 1990-те, употребявана и след това, макар по-рядко. Критиката обръща внимание на особения тип група, или общност, която твърдият електорат представлява. Той е лишен от видимо присъствие в публичната сфера; няма форми на комуникация, които биха го релативизирали. В някаква степен твърдият електорат е деполитизирана група, която само в момента на избори излиза на повърхността и се заявява тайно чрез гласуване. След този акт се разпилява и няма публично битие.

Но в случая обръщам внимание на публично неизявени форми, които сякаш внезапно и конспиративно се организират при избори. Те са скрит електорален резерв, а не активисти, които гордо се показват на улицата, носят знамена на Бузлуджа и пр. Твърдите електорати, които се смяташе, че решават избори през 90-те години, постепенно се стопиха и бяха отместени от мобилните електорални групи в една по-късна популистка ситуация.

Предлагам и анализ на идеята за български етнически модел. Такъв модел няма по концептуални и аналитични причини, а не защото, поради особености в емпиричния контекст не се е получил.

много характерна за годините на трансформация в България след 90-та. В метафората етнически модел на предиката етническо се приписва първична политическа характеристика, каквато то няма. Цялата глава обаче е развита като коментар на Макс Вебер, който пръв в историята на социологията предлага подобна критика на етническото. Етническото само по себе си естество, то няма в тази си естествена форма политически елемент. От тази гледна точка идеята за етнически модел, който пази етническия мир не е състоятелна. Етническото може да бъде ползвано като ресурс на дадена политика, но това не е етносът сам по себе си, а една политизация, която не произтича от него. Нивата на политическа мобилизация, проект, действия се появяват на ниво нация, която вече ориентира групата към политическо единство. В България обаче се развива мощна реторика за етническия модел, която служи на цели, съвсем различни от заявените в говоренето за етническия мир.

* * *

Книгата е посветена на повече или по-малко чисто аналитично показване на вътрешната абсурдност на някои от най-влиятелните дискурсивни фигури, глобални и национални. Въпросът за тяхното разчитане от прагматична гледна точка е оставен настрана. На редица места са маркирани основанията на употребата: какво вътрешно се цели, какво я мотивира и ръководи.

В заключението давам схематично двете посоки само за да очертая отново посоките на бъдещо търсене. Но реконструкцията на скрития смисъл на една политическа метафора не само формално е извън обхвата на тази книга. Една реконструкция в този план се нуждае от вглеждане в контекста на употребата. Семантичният анализ, изобщо формалната аналитика има по-ограничени цели.

От една страна, тези степени са значителни, затова се използва и терминът. От друга, те са достатъчно поносими, ако целостта на държавата все пак оцелява. В този сценарий има характерна двойственост, в която държавата е налице, но е със силно деформиран функционален профил, не работи според класическите дефиниции за съвременна държава. И все пак не е разпадната, за който случай използваме израза провалена държава. Това двойно положение, в което структурно държавата е на мястото си, но функционално е променена, е дефиниращият момент.

Ако държава е налице структурно, но подменена функционално, тя развива следните особености.

Първо, в превзетата държава обществените ресурси са организирани по начин, който ги отклонява от това да бъдат собствено държавни ресурси, ако под държава се разбира посоченото по-горе първично конституиране на представителство. В този очевиден момент се фокусират обичайните определения за превзетата държава. Според версия, добила популярност, превзетата държава са действия, с които се повлиява на законодателни решения и решения на правителство с цел непрозрачно и незаконно (illicit) осигуряване на лични блага/приходи, в общия случай частни приходи за служебни лица. Този момент е налице, но не е достатъчен за описание на процеса.

Второ, интересно е защо външната структура и някои функции се запазват.

Тук се съдържа нещо по-конкретно и характерно. Защо някакъв тип организация на престъпното има сили да промени функционалния профил на държавата, но не я руши структурно, а по-скоро я съхранява или запазва определени групи функции. Ето само една хипотеза за основанията. Групи, които овладяват държавата имат повече стопански, а не диктаториални цели. Те не искат властта, за да преобразят държавата, например в руско-венецуелски тип авторитарна структура. Но възможно е в политическата сфера да се формират повече такива групи. Те могат да влязат в картелно споразумение за поделяне на сфери.

Трето, държавата се разкрива като възможност за криминално предприемачество, което може да ползва собствените й ресурси. Това развитие няма общо с обикновено присвояване и злоупотреби. При него по-скоро се овладяват механизми на държавата отвътре. Те се пренастройват функционално за да действат за други цели. Самите органи-институции са на мястото си и наглед са същите, но действат с променени цели. Така ресурсите на държавата не са обект на обикновено разграбване, а се ценят, защото очертават инвестиционно поле, което е необходимо на криминалния предприемач.

Четвърто, неясни или безсмислени стават граници между политика, институции и стопанска дейност. Овладяването на държавата произвежда ефект на изненадваща политизация. Но тя има необичаен смисъл и се развива в нетрадиционно измерение. Обратно на популярните внушения от средите на Световната банка, че завладяване на държавата означава проникване в нея на криминални лица и групи, опитът на държави като България и Румъния, както и на случаите на държава-мафия показват друго. Завладяване протича отвътре, през политическото представителство, и може да стане по напълно легален начин. Веднъж формирана в представителство, дадена група започва да действа като предприемаческо съдружие и да развива дейността си върху политика, институции, пазари.

Пето, при овладяване на държавата имаме системно, устойчиво, а не спорадично политическо проникване и завладяване на ключови институции. Овладяването е в степен, която набавя имунитет срещу наказателно преследване. Така завладяването на държавата се родее с организираната престъпност по това, че определен тип транзакции са подсигурени, имат протекция и имунитет срещу държавна интервенция. Затова се визират не отделни институции, а държава в цялост. Превзетата държава предполага възможност да се направят стъпки от изпълнителната власт, те да бъдат, ако е нужно, подкрепени от независими агенции и регулатори, подсигурени от законодателни промени, но в крайна сметка да имат и имунитет срещу наказателно преследване. Тъкмо този необходим обхват прави доста трудно обхващането на феномена на превзетата държава в понятия като организирана престъпност или корупция. Овладяването на държавата вторично може да бъде констатирано като действие на група, но изначално трябва да се види като структура и процес, както и като възможност преди да са очертани групи-субекти.