Франсоаз Долто, също като друг автор, писал през миналия век за родители от психоаналитична гледна точка - Доналд Уиникът, първоначално се отдава на педиатрията. После се насочва към подсъзнанието и е най-известна с книгите си за него. На български е издадена например "Когато се появи детето": така се е казвала нейна рубрика по френското радио от 70-те години на миналия век, в която всекидневно е отговаряла на въпроси от родители, роднини, учители. Целта ѝ е не да диагностицира детето или да затормозява родителя с психиатрични термини, а да използва дълбоките си знания, за да дава ясни и разбираеми съвети за конкретни ситуации в общуването.

В "Да говорим за смъртта" подходът е подобен, макар че как да се говори с децата за края на живота е само една от всичките теми. С такова заглавие може чак да изглежда странно колко е малка тази книга. В малък формат е, би се побрала в джоба на якето, но не трябва ли нещо подобно да е голямо, да си тежи на мястото, вместо да се разнася насам-натам? Още заглавието на книгата предизвиква вече един куп представи, но всъщност "Да говорим за смъртта" е само покана - това е началото на разговор. Текстът е по лекция, която Долто изнася през 1985 г. Тогава тя вече е болна от белодробно заболяване, от което ще почине три години по-късно.

За смъртта знам толкова, колкото и вие, обаче сте дошли да ме слушате, сякаш съм много сведуща по въпроса", започва Долто.

В целия текст хуморът ѝ проблясва неочаквано, но това не са смешките, с които се опитваме да се изхлузим от темата за смъртта, докато уж продължаваме да говорим за нея. По-скоро личи, че това е начинът, по който тя предпочита да общува. Успокоително е, макар че едва ли това е била целта. Приятно е да я следваш в тази игра, която впрочем и постоянно напомня, че книгата се е появила от изговорена реч - връзката с публиката доста се усеща.

Има много разклонения и посоки. Вървейки по пътя на разговора за смъртта, Долто посочва различни неща, които се появяват наоколо. Има например малко за състоянията, подобни на смъртта - беше ми особено интересно да прочета за хипнозата при животните. Не знаех, че могат да бъдат хипнотизирани, като просто бъдат хванати и поставени в нетипична за тях поза, в която не могат да влязат сами. Долто говори за състояния на тялото и при хората отвъд това, което смятаме за обичайно - какво става например, ако някой изгуби крайник. Стига от тялото да не бъде отделена главата, обяснява тя, всичко останало може не просто да се преживее, но и да стане повод за откриване на съвсем нови пространства вътре в личността.

За авторката общуването е най-ценното, което имаме в живота (а и отвъд - според собствените ѝ духовни вярвания). Затова и друга посока в книгата е начинът, по който говорим или сме неспособни да говорим за смъртта - не само когато я срещнем, но и в процеса на скърбене. Или пък какво казваме, когато някой около нас заговори за собствената си смърт? "Я не говори глупости!" Казваме го като опит за успокоение, но посоката трябва да е точно противоположна: вместо да сменяме темата, да останем в разговора.

Любопитни и директни, те все още не знаят, че предпочитаме да говорим заобиколно, да казваме за някого "отиде си" или "изгубихме го"; затова може да е предизвикателство да решим как да отговорим на въпросите им защо мъртво животно хич не се движи. Разговорите, които Долто провежда със собствения си син, са умилителни и забавни. В тях има обаче и доза детска мъдрост по въпроса за смъртта и как се живее с нея.

На някои места авторката влиза в свои кодове, които не обяснява, и те остават донякъде неразбираеми. Те са само маркирани и ми се струва, че не натежават прекалено - книгата е достатъчно директна. Само понякога изреченията са твърде дълги и неразбираеми ("И ако детето има доверен човек, който да му говори за неговия недъг, да говори на личността му, макар да не знаем какво точно представлява тя, тази личност сублимира в психоаналитичния смисъл на понятието, надхвърлящ удовлетворението, което тялото би могло да изпитва, ако не беше изгубило целостта и безупречното си функциониране, или с други думи - телесната си схема.")

Извън тези моменти авторката говори с яснота и хумор. Има и поетичен език, който събужда въображението: например тялото е мимоходом описано като "медиатор във времето и пространството". Травмата, получена много рано в живота, е нещо, оставило "белег - отначало малък, а после, с порастването на тялото му [на човека - б.р.], все по-голям". Тези точни и красиви образи помагат да се излезе от полето на абстракцията.

Не ви говоря от името на всички, говоря ви от свое име. Това е лично мое дълбоко усещане - че ние трябва да заслужим смъртта си, като водим пълноценен живот. Трябва да заслужим нашето следсмъртие чрез всекидневна борба, за да реализираме в максимална степен възможностите за общуване, за което сме предопределени генетично. Остаряването и осакатяването не пречат на общуването - то просто се променя и преминава на друго равнище и човек трябва да се изправи пред това предизвикателство.

Книгата се чете за по-малко от час, но с всичките си теми, за нея може да се мисли - и говори - още дълго.