Как стана така, че кризата с COVID-19 даде старт на масови недоволства срещу управленските "елити" в немалко държави?

Защо това не породи вътреобщностни напрежения, а, напротив, консолидира най-важните групови играчи в обществото - млади хора, активна средна класа, интелектуални елити, които специално в България въстанаха срещу устойчивото статукво на самодоволните и себеуверените в своята непоклатима мощ управленци?

Пандемиите винаги са изненадвали човечеството със своя кинжален удар в сърцето на човешката общност - доверието и солидарността.Освен огромни човешки жертви те нанасят непоправими психологически, политически и икономически вреди. Но те са е природно-човешко явление, което преподрежда слабото, застоялото, неефективното и вредното.

Заплахата COVID-19 е разчетена като опасност, която формира интензивни социални страхове и вълнения. Опасност, която стъпва върху страха на модерния човек да не загуби културата на лесен достъп до блага и стоки, бързото потребяване на ресурси и възможности, лесното пътуване и обмен на култури, както и илюзията за контрол, внушена от интензивния живот в социалните мрежи. Базовите тревоги от загубата на лесно усвоени и потребявани ценности и свободи от последните десетилетия формираха силни страхове, активирани от конкретното микроскопично вирусче, наречено COVID-19.

В груповата психология съществуват няколко типа външни за общността заплахи:

1) Видима и очаквана външна заплаха. Такива са ураганите, резките климатични промени, войните, при които има видимост на заплахата и наличие на известно време за реакция и подготовка.

2) Видима и неочаквана външна заплаха. В тази графа влизат земетресенията, астероидните атаки, вулканичните изригвания, цунамитата, индустриални катастрофи и др., при които трудно се реагира в момента, затова има силен шок, но самата опасност и резултатите от нея са видими.

3) Невидима и очаквана външна заплаха, каквито са световни вирусни пандемии, масовите биологични зарази, икономическите и финансови кризи, при които произходът на опасността трудно се вижда с нормално човешко око, но хората имат известно времеза подготовка и реакция.

4) Невидима и неочаквана външна заплаха, като например изпускане на опасни вещества във въздуха, биологична зараза на питейна вода, атомни аварии и др., при които нито опасността е видима за човешкото око, нито човек има готовност да реагира моментно, макар че може превантивно да е тренирал кризисната реакция.

Важното е, че всяка от тези четири типа външни за човечеството опасности формират специфичен човешки и общностен отговор, свързан с начина, по който психологически се възприема и преработва заплахата.

Пандемията (която е невидима, но очаквана опасност) прилича на войните (видима и очаквана опасност) по разцепването на реалността и специалното мобилизиране на енергията на групата спрямо външен враг. За разлика от войните при пандемията има елемент на невидимост, съответно повишено тревожно очакване и силни страхове. Това прави пандемичната ситуация по-близка до тероризма, където няма ясна фронтова линия, няма тил, няма видим враг, няма възможност за партизанска война.

Поради факта, че в тази ситуация всеки може да е потенциален враг, екипният дух или социалната солидарност и подкрепа, които съществуват по време на война, тук не могат да се развият пълноценно, което прави груповата кохезия доста слаба. Контактите, както и близките и професионални отношения се натоварват с големи опасения. Това нарушава емпатията и нормалните социални взаимодействия. По този начин в пандемична ситуация излизат скритите пукнатини в обществото и тъмните страни на управлението.

За да възстанови кохезията (сцеплението, доверието) си, групата (общността) има нужда от колективен външен враг, който да я мобилизира и консолидира. Това се отнася особено за нации, които са по-колективистично организирани. В подобна ситуация групата намира безопасен обект на вътрешните си страхове: властта. Такава общност става трудно податлива на опитите на властта да изгради вътрешни фронтови линии на противопоставяне, тъй като невидимият враг в лицето на заразата е по-опасен и застрашаващ, отколкото властта. Тя е нависоко и надалеч и се натоварва от хората с гняв и омнипотентни (свръх) очаквания да ги освободи от страховете им.

Свързвайки този анализ с масовите протести срещу правителството в България, можем да направим няколко основни извода:

- Гневът на хората към властта е в голяма степен ирационално обусловен и техните искания и желания за оставка няма лесно да бъдат потушени с рационални политически ходове от страна на управляващите. В момента хората са повече гневни и объркани, отколкото чуващи и разбиращи.

- Протестът има своите естествени групово-динамични корени, свързани с дълбокото желание на групата (общността) да оцелее, справяйки се с вътрешния си враг, чрез принасяне в жертва на външния. В момента силата на разгневната общност е по-голяма от силата на властта.

- Разговорът за конкретни политики, институционални и прочие тактически решения е безсмислен. Общността иска да се справи с базовите си страхове и тревоги и няма лесно да се откаже от исканията си за оставка. В момента оставката на правителството е заложник на страховете, свързани с пандемията, а този страх е огромен в сравнение със страха кой ще ни управлява впоследствие.

- Противопоставянето на една група на друга в опит правителството да оцелее няма своите социално-психологически корени, за да е успешно. Кливиджите на сблъсък не са вътре в общността, а на границата между хората и властта. В момента справянето с този сблъсък без пряка конфронтация минава единствено през предсрочно провеждане на избори.

В крайна сметка се потвърждава древното твърдение, че пандемията (кризата) освен своя разбираем негативен ефект има своите положителни страни, защото дава възможност на общността да се очисти от неефективното и вредното, свързано с нейното управление. Така че оставката е въпрос на време.