Финалните години на управлението на Тони Блеър до голяма степен са просто продължение и задълбочаване на последствията от неговия стратегически избор в периода 2001-2003 година. Великобритания се връща към исторически най-изявения подход към ЕС като обединение на национални държави, преустановява своето идейно и политическо предприемачество вътре в организацията, изоставя големите идейни дебати и става дискурсивно пасивна.

цели правно и политическо втвърдяване на актуалното разпределение на правомощия и непрестанно договаря различни opt-outs, които ѝ позволяват да остане встрани от новите интеграционни динамики. Темите за новата конституция на ЕС и еврозоната са извадени от ежедневната политика и оставени на евентуални референдуми, но реалната всекидневна европейска политика на страната е напълно дистанцирана и деангажирана от тези въпроси.

Стратегическото препотвърждаване на съюза със САЩ след 2001 година маргинализира британците вътре в ЕС и не им позволява да бъдат убедителни медиатори или дори участници в големите вътрешноорганизационни дискусии. Лондон престава да бъде генератор на нови секторни идеи и политики и страната постепенно влиза в дългата права на евронегативизъм, който след години ще кулминира в референдума за напускане на ЕС. Блеър изоставя европейската сцена и се опитва да превърне Британия отново в глобален политически играч.

Вътрешнополитически той е в необратима защитна позиция, губи обществено доверие, трупа негативи от решението за военна намеса в Ирак и постепенно се отдалечава от местния политически контекст. Наближава и моментът за предаване на властта на неговия дългогодишен вътрешнопартиен съюзник Гордън Браун. Нагласата, подходът и енергията на европейската политика от първите години на управлението на Блеър са вече исторически спомен, а самият Браун е идеологически по-скептичен към ЕС от своя колега и това ще стане видно още в първите месеци на неговото управление.

а в опозиционната консервативна партия навлиза ново поколение евроскептични депутати. Партията на независимостта на Найджъл Фараж пък непрестанно набира политическа скорост и поставя за първи път под сериозен натиск отдясно торите, при това по тема, която фундаментално ги разделя от десетилетия и заплашва отново да ги изпрати на ръба на разцеплението.

Конструктивисткият подход към международните отношения набра популярност през последните десетилетия и постепенно се превърна в една от базовите парадигми за тяхното изследване. В това развитие има известна логика. Разширяването на кооперативните полета в международната система не просто частично трансформира вековната нагласа за real politik, но и стимулира идейно и дискурсивно предприемачество, което намери своя завършек в настояването за пълна автономия и субектност на самите идеи, мисловни конструкции и дискурсивни фигури. Мнозина започнаха да настояват, че именно те произвеждат реалност, рамкират дебати, политики и структурират действия. Думите правят нещата.

Някои промени в международната среда улесниха подобно настояване. В десетилетията след падането на Берлинската стена се увеличиха полетата на сътрудничество, на разширена и задълбочена интеграция, на множествените мирно договорени международни норми и режими на отношения и регулации. Тежките конфликти и военни действия намаляха,

сякаш фундаменталният въпрос за сигурността загуби своето централно място и се превърна в банална рутина на новия свят на сътрудничество.

В подобна среда започнаха да се случват поне две неща. Първото бе деконструкцията на цялата палитра от презумпции, концепции и поведения на многовековната линия на историята на държавите, нациите и обществата. Фундаментални понятия като национален суверенитет, държава, сигурност, насилие и други бяха разглобени и обявени за остарели.

Вторият ход бе конструирането на техни заместители. Започна да се настоява, че светът на отношенията вече идва от международното гражданско общество, от все по-разгърнатото идейно поле на сътрудничеството, от етиката на новите кооперативни отношения, от многостепенните нива на мрежово управление, което измества междудържавните отношения, от моралните ограничения на отказа от война, от новата win-win менталност, от трансцендираната човешка природа, от дискурсивното предефиниране на групови и национални интереси, от отдалечаването от същностни и исторически дефиниции на всички базови единици на съвременната политика. Светът на оголените, фронтални и материални интереси, мотивации и идентичности сякаш бе заменен от

Независимо от своята полезност и принос обаче, този подход рискува да остави анализа на външнополитическото поведение в самозатворената рамка на език, идеи и дискурс, без да отдава достатъчно на вече съществуващи и устойчиви културни рамки, интереси и институции. Подходът страда и от исторически дефицит, от подценяване на историческото измерение. Не просто като вече съществуващи структури, практики, навици и истории, но и като недооценяване на историческия отрязък, в рамките на който даден дискурс и идеи може да получи развитие и резултати.

Съществуват проблеми от още по-съществен порядък. Сред най-съществените е опитът за универсализиране на европейския интеграционен проект и превръщането му в общовалидна и неотменима норма на междудържавни отношения. Неговата дълбока интеграция с всичките необходими предпоставки за нея е не просто историческо изключение, но е специфичен исторически резултат, чиято широка приложимост е проблематична. Тя все още може и да е модел, но едва ли може да бъде предпоставена като историческа крайна точка, към която са се устремили всички нации по света. Вековната логика на балансиране на силите и отношенията се завръща на глобалната сцена в момента, в който относителната стабилност и структурна предвидимост на еднополюсния неолиберален порядък започна да се разклаща, а хиперглобализацията усети първите удари по собствената си логика и легитимност.

Конструктивизмът го анализира като динамика отвъд държавно-центричната мотивация, изрично идейно и ценностно базиран, с нова дискурсивна активност, с деконструирана национална субектност и ново разбиране за национални интереси и сигурност. По неговата логика националната държава влиза и функционира в тази политическа култура и структура с фундаментално променен баланс и оценка за националните интереси, които създават радикално нова наднационална среда. В този смисъл внимателният анализ на най-проевропейското управление на Великобритания, макар и сред най-скептичните членки на ЕС, би следвало да ни предостави точни ориентири за валидността на всички тези мащабни настоявания.

Политическото, идейно и дискурсивно предприемачество на Тони Блеър по отношение на ЕС е безпрецедентно в британската история. Разгръща се в множество компоненти и линии, укрепено е вътрешнополитически и е солидно институционализирано в резултат на неговата доминираща позиция в цялостната политическа система.

Поведенческият му стил и излъчване са не просто подходящи, но и са използвани в усилията за мащабна и дълбока промяна, вътрешно- и външнополитическа. Логиката и претенцията за управление на глобализацията са дефинирани като основания за частично реконструиране и модификация на държавно-центрирания модел на международни отношения, сякаш те генерират нов етос, който следва да доведе до неговото преосноваване. Европа следва да е в центъра на това усилие. В рамките на няколко години

Трансформацията изисква лидерство отвъд дискурсивността и нежеланието и неспособността на Блеър да очертае политически и управленски нов мащаб и политики в рамките на съюза бързо му отнема първоначалните предимства. Той постепенно открива и тягата на историята, установените модели, идеи и поведения в националната външна политика, които не могат да бъдат бързо и лесно трансформирани, още по-малко без дългосрочна стратегия и ангажимент за тяхната промяна.

Събитията и кризите са не просто ежедневието на глобалната среда, но представляват фундаментално предизвикателство пред всеки един опит за осъществяване на многоелементни и дългосрочни доктрини. Те не просто разместват планирани действия и форсират мисловна адаптация, но и връщат във фокус дилеми, които реториката с лекота се опитва да разреши на полетата на абстракциите и дискурса. 2001 година и завръщането на радикалния тероризъм са именно подобен разлом за британския министър-председател. Неговият последващ дискурсивен неореализъм е в крайна сметка пресечната точка на амбиции, способност, среда и концептуален език. Тя се превръща и в напомняне за последствията, когато думите са се отдалечили прекалено много от нещата.