В набралата популярност студия "Роля на целенасочените занимания за придобиването на експертни умения" [направено с професионални цигулари - б. р.] авторите заключават, че заучените умения са по-важни от вродената бързина на реакция. Зад вродения талант, твърдят те - било то в музиката или в спорта - се крият безкрайни часове упорит труд.

Водещият автор на студията, психологът К. Андерс Ериксон, понастоящем професор в Щатския университет на Флорида, станал известен като бащата на "Правилото за десетте хиляди часа" (макар никога да не е използвал думата "правило"), или така наречената "рамка на целенасочените занимания", както е известна сред изследователите в тази област.

Ериксон е считан за експерт на тема експерти. Заедно с други поддръжници на "рамката" впоследствие изказва предположението, че именно натрупаната практика се крие зад привидно вродения талант, във всяка една област, от бягането до хирургията.

С нарастването на популярността на генетиката, Ериксон вмъква и гените в теорията си. В една студия от 2009 година, озаглавена "Стъпки към науката за изключителни постижения", Ериксон и съавторите му пишат, че гените, нужни, за да станеш професионален спортист (и въобще професионалист в коя и да е област), "присъстват у всички здрави индивиди". Според това схващане експертите се различават едни от други по количеството вложени усилия, а не по гените.

Медиите най-често обобщават теорията му с твърдението, че 10 000 часа целенасочени занимания са необходимото и достатъчно условие, за да може даден човек да се превърне в специалист в съответната област. Никой, гласи тезата, не би могъл да го постигне с по-малко, и същевременно всеки може да го постигне, стига да вложи предписаното количество часове.

Благодарение на няколко разпродали се като топъл хляб книги и купища вестникарски статии, правилото за десетте хиляди часа (известно също и като "правилото за десетте години") прониква дълбоко в спортния свят и насърчава въвеждането на тежки тренировки още от ранно детство.

Някои от нашумелите автори, цитиращи изследванията на Ериксон, все пак изказват предположението, че индивидуалните генетични различия оказват известно влияние върху постиженията, ала други са категорични в мнението, че десетте хиляди часа са абсолютна рецепта за успех, в която няма място за генетични дарби. В хода на проучванията за тази книга се сблъсквах с идеята за десетте хиляди часа като гарантирана рецепта за високи постижения едва ли не на всяка крачка - като се започне от интервю с учен от Американския олимпийски комитет и се стигне до ежегодното писмо на един хедж фонд към инвеститорите, което се позоваваше на рецептата, за да обясни принципите на работа, възприети от фонда.

* * *

Шахматистите се оценяват с ЕЛО точки, на името на Арпад Ело, физик, създал едноименната система за класиране. Шахматист на средно ниво има ЕЛО рейтинг 1200. Майсторът - минималното ниво, за да може един човек да си изкарва хляба с шах - има рейтинг между 2200 и 2400. Международният майстор има рейтинг между 2400 и 2500, а гросмайсторът - над 2500. А тъй като точките се трупат с усъвършенстването на шахматиста, системата позволява да се извърши обективна оценка на развитието на уменията му.

През 2007-а психолозите Гилермо Кампители от "Универсидад Абиерта Интерамерикана" в Буенос Айрес и Фернан Гобет, директор на Центъра за изучаване на уменията към университет "Брунел" в Западен Лондон, набрали 104 състезатели по шахмат на различно ниво. Кампители имал опит в шаха - навремето обучавал бъдещи гросмайстори, а Гобет, който на младини прекарвал между осем и десет часа дневно над дъската, бил международен майстор и втори в швейцарската ранглиста.

Кампители и Гобет установили, че десетте хиляди часа доста точно описват количеството време, необходимо на един шахматист, за да достигне ниво майстор (ЕЛО рейтинг 2200) и да стане професионалист. Според тяхното проучване, средното количество време за достигане на това ниво е около 11 000 часа, или по точно 11 053, тоест повече отколкото в проучването на Ериксон. Но далеч по-голяма информативна стойност имал диапазонът на вложените часове.

Един от шахматистите в проучването достигнал ниво "майстор" само с 3000 часа практика, а на друг били необходими 23 000 часа. Ако приемем, че една година съдържа 1000 часа целенасочени занимания, то тук говорим за разлика от две десетилетия за достигането на едно и също ниво на умения. "Това е и най-впечатляващата част от резултатите ни - отбелязва Гобет. - Че някои хора са принудени да се упражняват осем пъти повече от други, за да достигнат едно и също ниво.

А някои не достигат желаното равнище, макар да полагат много повече усилия."* (* Друг изненадващ извод от проучването бил, че вероятността професионален шахматист да бъде левичар е два пъти по-голяма отколкото при професионалисти в други сфери. Б. а.) Неколцина от шахматистите започнали да играят в ранно детство, натрупали били над 25 000 часа практика и все още не били достигнали ниво "майстор".

И така, макар средното количество часове, вложени за титлата "майстор", да било 11 000, някои шахматисти го постигали за 3000 часа, а други - за 25 000, че и повече. Прословутото проучване, извело "нормата" за 10-те хиляди часа, отчита единствено средния брой часове. Не споменава нищо за огромните разлики между индивидите, така че е невъзможно да се каже дали някой от субектите действително е станал отличен цигулар за 10 000 часа самостоятелно свирене, или тази стойност е не друго, а средната за всички.

По време на ежегодната конференция на Американския колеж по спортна медицина през 2012 година Ериксон подчертава, че данните от неговото изследване са набрани от малък брой субекти и отчитането на вложените часове не е напълно надеждно. "Все пак, групите се състояха само от по десет души - казва Ериксон. - Понякога се налагаше да пресмятат часовете по няколко пъти и невинаги имаше съвпадение." С други думи, случвало се изчисленията на цигуларите да си противоречат.

Въпреки неточностите, разликата между десетимата най-добри цигулари - групата с десетте хиляди часа - била, по думите на Ериксон, "повече от 500 часа". (Държа да отбележа, че самият Ериксон никога не е използвал термина "правило за десетте хиляди часа". В статия в "Бритиш джърнъл ъф спортс медисин" той приписва популярността на фразата на една от главите в "Изключителните" на Малкълм Гладуел, който, пише Ериксон, "неправилно изтълкувал" заключенията от проучването.)

При шахматистите различията проличават веднага. "Ако сравним състезателите, които достигат ниво "майстор" и онези, които не успяват - казва Гобет, - ще установим, че през първите три години повечето тренират по един и същи начин, но още на този етап проличават големи разлики в резултатите. Може би ако от самото начало са налице минимални индивидуални разлики [в таланта], сумарното влияние ще е голямо. Приемаме, че за запаметяването на структурна единица са нужни около десет секунди, а за да стане гросмайстор един шахматист трябва да заучи около 300 000 единици. Ако на един са нужни девет секунди,

а на друг - единайсет, тези дребни наглед различия се мултиплицират."

Нещо като ефекта на пеперудата, но по отношение на уменията. Ако двама души с минимални разлики в изходните характеристики се захванат с шах, то според Гобет тези разлики могат да доведат до драстично различен краен резултат или поне до драстично различен обем усилия за едни и същи резултати