Слушам депутати. Слушам министри. Слушам шефове на болници. Слушам политици. Слушам всякакви фактори...

Цял ден чакам да чуя дали ще кажат нещо като хора.

Как пък една дума на емпатия не се чу? Как пък една идея съпричастност не се чу? Как пък една идея човещина не се усети? Как не можахте едно "Съболезнования", "Съжалявам", "Извинявам се" да кажете?

Вие какво сте? Роботи ли сте? Автомати ли сте? Бездушни ли сте? Как не ви трепна нещо в сърцето?

Цял ден се карат, сякаш хората са виновни. Цял ден обвиняват някаква "логистика", сякаш сама е дошла и е объркала нещата. Цял ден говорят как "системата се справяла, но имало някои проблеми".

Ние ли сме проблемите? Хората ли са проблемите?

Поне малко не ви ли е срам? Глупав въпрос от моя страна. Разбира се, че не ви е срам. Ако ви беше срам, щяхте поне една топла дума да кажете.

Не знам дали винаги сте били бездушни, или властта ви направи такива. Но не е нормално поне една дума за съболезнования да не кажете...

Хората умират по стълбите на болниците, те с логистика се оправдават.

Срамен ден за българската политическа класа!

Случилото се е толкова болезнено, че едвам го изгледах. Когато го изгледах, едва проумях какво видях, а когато проумях какво видях, разбрах, че за това няма извинение, не, няма.

Представяте ли си да умрете така? Да се борите сам, на студа, за последна глътка въздух? Знаете ли какви бяха температурите този ден? Как си представяте последното нещо, което ви се случи на този свят да е отвратително унижение?

Говорите за системата, за държавата, за персонала, за трето, пето и осмо.

Нама лошо, естествено, че в крайна сметка някой някъде във времето е допуснал, друг един да стане толкова арогантен, толкова коравосърдечен и толкова зъл, че да остави човешко същество да умре така.

Но аз мисля, че ми писна да слушам за някаква колективна вина, както ми писна да слушам за колективни заслуги. В тази територия основният проблем е липсата на персонална отговорност, неспособността да изискваме от себе си. Затова ни е толкова трудно да изискваме от другите. Както се казва, затова сме на този хал.

Когато виждате тези хора, виждате една разпадаща се държава, една неработеща система, но трябва да виждате и скота, допуснал това със собственото си безхаберие. А може да са двама, трима, даже десетки.

Няма оправдание тази гадост.

И следващия път не излизайте да пляскате на лекарите. Благодарността на килограм не е благодарност. Тя трябва да е адресирана там, където е заслужена.

Разликата: до тежкоболния кмет на Пловдив висят като прани гащи лекари и санитари, за да слушат разпореждания.

Няколко дни по-късно, в друга болница, но в същия град, двама души умират безпомощни на стълбите.

Цял ден се опитвам да си представя двама души от кастата на политиците у нас - министър, депутат или техен близък, да седи на тротоара или на стълбите пред Военна болница (щото те там се лекуват) и да го подминават като досадно бездомно псе.... е, не мога, бедна ми е фантазията явно.

Толкоз за прехода от тоталитаризъм към демокрация.