Стените в дома на никарагуанския вицепре­зидент, писателя Серхио Рамирес, бяха об­сипани с маски. "Аха - рече охранителят, който ме пусна да вляза във вътрешен двор със ста­ри дървета, обрамчени от просторни веранди, - el escritor hindú. "Испанците използват дума­та hindú със значение "индиец"; фразата de la India, която ми се струваше по-подходяща, зву­чеше тромаво за никарагуанското ухо. И така, по време на престоя си аз бях индуският писа­тел, а често ме наричаха просто поета. Което ми се стори много ласкателна дегизировка.

В Никарагуа маските са неизменна част от много популярни фестивали и народни тан­ци. Имаше маски на животни, маски на дяво­ли и дори, както скоро щях да открия, маски на мъже с кървящи дупки от куршуми на че­лата. По време на въстанието сандинистките партизани често влизали в сражения с розови мрежести маски, върху които били изрисувани простички лица. И тези маски произхождаха от народните танци. Една вечер отидох да гле­дам балет, основан на традиционни фолклор­ни танци, и забелязах, че една от балерините носи розова маска. Асоциацията на маските с революцията беше станала толкова силна, че танцьорката се преобрази поне в моите очи в нещо красиво и чудато: не маскирана балери­на, а партизанка с балетна пачка.

Истинската цел на маската, както ще ви каже всеки актьор, не е да скрие лицето ти, а да го преобрази. Народ, в чиято култура маските за­емат централно място, знае много за процеса на метаморфозата.

В компанията на Серхио Рамирес и Луис Ка­рио̀н - един от деветимата членове на Нацио­налния директорат на Сандинисткия фронт, се отправих към град Камоапа в провинция Боа­ко, за да видя едно от най-важните преобразу­вания в нова Никарагуа. Днес беше Национал­ният ден на аграрната реформа и в Камоапа на campesinos щяха да бъдат раздадени нотариал­ни актове за поне 70 000 акра земя.

Серхио Рамирес беше необичайно висок (доста над метър и осемдесет) и едър за ника­рагуанец, а понякога приличаше забележител­но много на китаец по един величествен начин; Луис Карио̀н много повече приличаше на типичен никарагуанец с дребния си ръст и мустаците от онзи тип, който в Париж по време на ме­тежите от 1968 г. наричали марксистки като на Граучо. И двамата бяха стъписващо лишени от помпозността и голословността, така често срещани при политиците.

- Колко акра са преразпределени след края на революцията? - попитах аз и след като два­мата уточниха колко manzanas (никарагуанска­та мерна единица за земя) има в един хектар, а после тримата избистрихме колко акра има в един хектар, стигнахме до приблизителната цифра от два милиона акра, раздадени на око­ло 100 000 семейства.

Останах впечатлен и изразих възхищението си на глас. Рамирес кимна:

- Така показваме на народа, че желаем да изпълним обещанията си.

Когато дон Анастасио Сомоса избягал от стра­ната, той взел със себе си всичко, което можел да носи, включително всички пари от държавната хазна. Дори наредил да изровят телата на Тачо I и Луис Сомоса и те също заминали в изгнание. Несъмнено е щял да вземе и земята, ако беше измислил начин как да го направи. Но не измислил. Не измислили и съратниците му, които избягали с него, и така правителството на нова Никарагуа се оказало собственик на изоставените чифлици, чиито територии възлизали на половината от об­работваемата земя в страната. Земята, която се раздаваше сега, беше иззета от тези огромни вла­дения, а не, както Кариòн и Рамирес очевидно се чувстваха длъжни да обяснят, от други места.