Обичам такива поети - вдъхновени и вдъхновяващи, които владеят поетичния български език и майсторски се вслушват във всяка една дума, докато внимават за точния си изказ и внушения. Трудна е работата със словото за човек, който си дава сметка за това, което прави и защо го прави, а в тези стихотворения на пръв поглед не се забелязват усилията, времето, за което са писани.

Отделните късчета сякаш са наготово "сграбчени" в отделни житейски мигове - може би след дълго съзерцание сред природата. Уловени са в секундата, когато камъкът пада в кладенеца, реката измършавява от сушата, "шипковият храст танцува" от полъха на вятъра, пчелата "придърпва с хоботчето си броеницата на дъжда", свещта угасва от слънчев лъч в стария параклис, а случващото се е или през един ден на октомври, "когато къси са косите на здрача", или през пролетта, когато глухарчето е "забравено от вятъра"... - но това винаги е мигът, когато поетът хваща в шепите си стихотворението и с изящна лекота и хармоничност го настанява върху белия лист.

Тогава природата смаяно застива, стихотворението оживява, а поетът все още не знае какво е направил. В повечето стихотворения усещането е такова, макар и да има малко творби, по-необработени сякаш, прилични на недоукрепени докрай къщи, но това прави картината по-автентична. И някак по-естествено природна.

В чисто графичен план има и по-дълги, и по-кратки произведения (дори и само от две думи), има и по-прозаични, с нарушен ритъм, и по-поетични - с вътрешни несамоцелни рими, има по-цветни или само графични участъци, има сезони, настроения, раждания, животи, смърти И това, което най-много ми хареса, са чудните метафори, които като тънка нишка преминават през цялата стихосбирка и я изпъстрят с интересни и точни внушения, пренасят от едно пространство в неочаквано друго, дават ѝ по-богат образен изказ.

Стихотворенията на Михаил Калдъръмов са не просто наблюдения на природни обекти и явления, не нарисувани със слова природни картини, или просто казано - стихотворения за природата, не. Това са многопластови прелиствания, изпълнени с дълбок смисъл. Общочовешките преживявания се движат във всеобхватни посоки и са настроени в такава ритмичност, която да отговаря на търсеното внушение, на определената тематична цялост.

Липсват прекалени и неясни усуквания върху една и съща тема за сметка на стройни и като форма, и като обем цялостни творби. Внушенията са добре осмислени и на места достигат до изненадващи с простотата и съвършенството си форми.

Емоцията и мисълта на автора понякога достигат до доста изненадващи висини. Така например, ако прочетем стихотворението му "Шипковият храст и вятърът" - център тук е един най-обикновен и незначителен шипков храст, банален елемент от природата. Този зрителен образ обаче: червените му плодове и бодлите, съживяват творческото му въображение - плодовете стават "червени лампички, запалени от слънцето", а бодлите са оприличени с "котешки нокти".

Шипковият храст танцува с всеки повей на вятъра, а картината е пренарисувана поетично: вятърът "вдигна полата на долината // - изпопадаха цветята и пеперудите, докато бурята всичко помита по пътя си и го връхлита, разлюлява го до корен".

И Михаил Калдъръмов успява да намери една превъзходна поанта, надскачайки традиционното и отивайки в съвсем друга траектория, която изстрелва в други пространствени смислови висини: шипковият храст "излезе целия изподран, // заприлича на шипков храст // с тия капчици кръв по кожата".

Това пренаписване на пейзажа, одухотворяване и на вятъра, и на растението, които придобиват израз на чисто човешки взаимоотношения, са израз на философското преосмисляне на света, на образното мислене на автора. В цялата стихосбирка изобилстват подобни неочаквани поетични образи.