Моментът на истината

Знаех, че днес ще е денят. Бях изцяло обладан от чувство на безсилие, наблюдавайки как Foster's запада, а други компании процъфтяват. След като най-накрая бях получил разрешение да използвам машината Blake, аз маневрирах с иглата по подметката на обувката като пилот на болид на гранпри писта. Никога не бях опитвал да зашия подметка толкова бързо, но в пристъп на безразсъден гняв поемах рискове, извивайки обувката като кормило, за да насоча иглата през тесните извивки около петата.

Кракът ми натискаше педала към пода, стисках зъби, а очите ми горяха от концентрацията. Натиснах по-силно. Подобната на бутало игла заработи по-бързо, бясно тракайки като картечница. И тогава, на последната извивка, всичко отиде по дяволите - иглата перфорира цяла редичка дупки по извивката на ходилото, а ръката ми се размина на косъм.

Изругах, отрязах конеца и хвърлих обувката на пода, след което изхвърчах по празния измазан коридор и се насочих към офиса. Татко седеше в тъмното зад дядовото бюро с ролков капак и разглеждаше екземпляр от Athletics Weekly. Една месингова настолна лампа хвърляше бледа светлина върху лицето му - сивеещите вежди, студените сини очи и увисналите бузи. Очите му се стрелнаха към мен за миг и пак се върнаха на списанието. Аз се свлякох в тапицирания стол срещу него. Той продължи да чете, без да продумва.

Не бях в настроение да увъртам.

- Татко, с Джеф напускаме - той не трепна. Почаках секунда. - Татко! Чу ли ме?

Той заговори тихо, без да откъсва поглед от списанието.

- Защо?

- Налага се. Този бизнес умира. Ти не ни разрешаваш да помогнем.

Той бавно затвори списанието, постави го на бюрото и вдигна поглед.

- Казах ти и преди, не ми е нужна помощта ви. Добре сме си

- Не сме добре, татко. Губим пазара. Трябва да пуснем представители по пътищата да търсят нови сделки. Имаме нужда от нови дизайни...

- Добре сме си - прекъсна ме той. - Млад си, нетърпелив. Казах ти, скоро всичко това ще е ваше - той посочи с очи и леко кимване наоколо.

Взрях се в безжизнените му очи. Видях мъж без желание за борба, с лице, изморено от възрастта, тежката работа и алкохола. Видях мъж, примирен със съдбата си - раждане, работа, смърт. Видях мъж, който вярваше, че знае къде му е мястото, че животът означава да работиш усилено, да осигуряваш прехраната на семейството, без да мътиш водата - поредната брънка от една добре смазана машина. Това бе съдба, която той бе приел без битка.

Но не беше моята съдба. Поех си дълбоко дъх.

- Тръгваме си. Днес. С Джеф ще основем нова компания. Бихме желали да работим с теб, но ти каза, че

Изведнъж той се изправи. Борбеността се бе върнала в очите му.

- Това е твоя идея, нали, не на Джеф? - той грабна един стоманен нож за отваряне на писма от облицованото с кожа бюро и го вдигна на височината на кръста си с острието срещу мен. Аз скочих, а столът ми изскърца по лакираните дъски на пода. За миг помислих, че наистина си е изгубил ума. Пулехме се един срещу друг, очакващи следващия ход на другия. Татко протегна ръката си, бутайки ножа към мен.

- Ето, защо направо не ме намушкаш? - Разтвори длан, предлагайки ми ножа. Преместих поглед от лицето му към острието и после пак към него. Никога не бях виждал такава силна омраза.

Когато се врътнах и излязох, се чувствах сякаш бяха проболи мен в сърцето. В преносен смисъл беше точно така. Баща ми беше сложил край на взаимоотношенията ни, но беше прехвърлил вината върху мен. Не мен и Джеф, само върху мен. Наясно бях, че няма какво да направя, за да се помирим. До голяма степен усещах, че той беше искал да ме отреже от години. Сега, тъй като щяхме да станем конкуренти, той бе открил идеалната причина.

Не се върнах обратно по коридора. Вместо това завих надясно, минах през входната врата и излязох на слънце. Небето беше ясно с изключение на два облака високо горе. Джеф и аз, помислих си, отделени, сами.

Поех си дълбоко въздух, погледнах към редиците с еднакви къщи надолу по пътя, където еднообразието се нарушаваше само от някакви минимални вариации - саксия на перваза, завеси в по-тъмен нюанс, входна врата в различен цвят. Бях се освободил от веригите на общоприетия стандарт, от идеята, че щом едно нещо се е правило по даден начин с години, трябва да продължи да се прави по същия начин завинаги.

Свободен бях да чертая собствената си пътека, да се протегна отвъд очакваното. Сега вече нямаше ограничения, нямаше наложени правила, нямаше мечти и амбиции, които да бъдат стъпкани от някой друг. Имаше само мен и Джеф, и едно бъдеще, изпълнено със свобода.

Взрях се във вратата, от която току-що бях излязъл, представих си опашките, които едно време се тълпяха на мокрите от дъжда сиви тротоарни плочки, вдигащи врява за привидно футуристичните обувки за бягане, които дядо ми беше създал в далечната 1895 г. Откакто татко и Бил бяха поели бизнеса, опашките така и не се бяха завърнали. Сега вероятно се редяха пред спортните магазини, продаващи най-новите Puma Weltmeister, футболни обувки с вградени шпилки, или пък обувките за бягане Adidas Melbourne с найлонови полуподметки.

Всичко, което днес се беше събрало пред портите на Олимпийската работилница, бяха доветите от вятъра страници на Bolton Evening News. Вчерашни новини, също като Foster's. Отдалечих се, чувството ми за свобода бе съвсем леко засенчено от носталгия, сякаш вече гледах към миналото. Тръгнах напред и се зачудих колко ли време вратите ще останат отворени.