Недочетена книга, любим ключодържател, червило - снимки на личните предмети на жени, убити от партньорите си, ще бъдат показани в изложбата "Вещи безценност", която се открива тази вечер на оградата на Британския съвет - на ъгъла на улица "Кракра" и "Оборище" в София. "Колкото и универсални, личните предмети създават връзката на припознаването и съзерцанието в памет на неповторимите хора, които сме загубили завинаги", се казва в описанието на събитието. Изложбата е част от проекта "Да излезем от кръга на полово базираното насилие срещу жени и деца в България" на Българския хелзинкски комитет (БХК) в партньорство с Алианса за защита от насилие, основано на пола (АЗНОП). Автор на фотографиите е Анна Стоева (кратко интервю с нея в края на текста)

- Идеята дойде от цялостната идеята за кампания и за видеото към нея, които се въртяха около идеята за женското приятелство. И как може с подкрепа между приятели да се намерят стъпки за вадене на жени, попаднали в ситуация на домашно насилие. И там се появи този образ на липсващата приятелка, на човека, който сме загубили. И след това дойде идеята да разкажем, да се свържем с този човек чрез предмети. Но тъй като, за да се проучи тази тема, ми се наложи да изчета всевъзможни медии от всякакъв вид и характер, със сензационните новини около смъртта на тези жени, където не се научава нищо лично за тях.

Идеята е с изложбата да разкажем какви са били, с техните хобита и професии, с малките им джунджурийки, които показват характер. Те хем са много индивидуални, хем са много универсални и всяка една от нас може да се припознае в тях. В един пълноценен човек, който не е получил подкрепата, за да се спаси от ситуацията на насилие.

- На мен ми е сложно да кажа какво е усещането да се разглеждат, защото толкова дълго време съм ги снимала и монтирала. Но процесът да ги получа, за да ги заснема, беше много интересен. Защото всеки портрет натюрморт беше предшестван от дву-, тричасово интервю с роднината, събирал предметите - дали майка, сестра или приятелка. Тези разговори се превърнаха в много вдъхновяващи истории за тези жени. Те всички са били много предприемчиви, с чувство за хумор, много бойни и след това в тези предмети аз виждах аспектите от една супер многопластова личност, а не просто жертва от вестникарско заглавие. Жените, които са намирали начин да продължат и са се борили, защото много от тях са загинали. след като са се разделили с насилника си, който не е могъл да приеме този факт.

- С четири.

- Това, с което аз се сблъсках, докато се опитвах да намеря семейства, които да се включат в изложбата, беше желанието да се избяга и да се забрави, а не с желанието да се говори. Мисля, че това е свързано и с това по какъв начин темата се покрива в медиите, как се акцентира върху сензацията, а не се разглеждат възможните решения, не се обвързват с това какви законодателни промени трябва да се случат и какви промени в прилагането на закона. Семействата имат една горчивина от сблъсъка с медиите, които са ги търсили при отразяването на тяхната лична трагедия, а от друга страна в България често забравата се разглежда като лек и ние сме склонни така да подхождаме. Но това не е така. Говоренето, връщането към хората, които сме загубили, за да ни остане споменът, а не само бариерата да не искаме да се връщаме към болезненото минало, би било начинът да се справим с тази болка.

Какво беше най-смущаващото нещо, което усетихте или видяхте по време на проекта?

Струваше ми се, че защото бях много убедена, че историите са интересни, че това сближаване е ценно, мислих, че това ще надделее. Но в търсенето на всеки контакт и случай, отказите, мълчанието и после като видиш предмет на някого, за който си изчел всяка подробност от трагедията, остава една тежест. Особено когато говориш с роднините, имаш чувството, че са ти много близки. И тогава наистина това не е поредната сензация в жълта опаковка, със сензационна формулировка, а е човек, когото наистина познаваш. И е болезнено. Надявам се изложбата да постигне тези две цели: да сближи, да усмихне и да има този удар, че това са хора, които вече ги няма. И ги няма, защото не са имали никаква подкрепа, когато са се опитвали да се измъкнат от ситуация на домашно насилие.