Уреждането на спора за руския дълг към България стана с протоколен гаф, зад който се оказа, че стои опит на Москва да обвързва финансовия въпрос със съдбата на бившите съветски имоти. Това възроди критиките срещу позициите на Русия,най-малкото защото Украйна също претендира за дял от това имущество.

Признанието

Русия се ражда като международноправен субект веднага след като СССР е официално разпуснат с така нареченото Беловежко споразумение от 8 декември 1991 г., подписано от Борис Елцин (РФ), Станислав Шушкевич (Беларус) и Леонид Кравчук (Украйна). Останалите републики научават от медиите за разпада на съветската империя и поемането на властовата щафета от Русия.

Като безусловен е приет фактът, че всяка република ще получи онова съветско наследство, което по стечение на обстоятелствата е на нейна територия. За Русия е всичко останало - текущи и нератифицирани договори, собственост върху национални предприятия, имоти зад граница, постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН и огромни дългове към клуба на западните кредитори и към страните от бившия социалистически блок.

Преди десетина години Москва не притежаваше ресурси да узакони и управлява наследените активи и трябваше да хвърли много усилия в стабилизиране на вътрешната политическа ситуация. Реална промяна започна през есента на 2000 г. с указ на президента Владимир Путин.

Нормативната уредба

Едва през 2001 г. до пленарната зала в държавната Дума стига Закон за държавния външен дълг и външните активи на бившия СССР, получени от РФ като държава правоприемник на СССР. Оказва се, че нито задълженията, нито правата върху съветската собственост са били обект на регулация в руското законодателство през последните 10 години. Дотогава с тези проблеми се занимава единствено Сметната палата. С промяната към контрола и управлението се присъединяват Федералното събрание, правителството, Министерството на финансите и президентът. Участието им зависи от мащаба на актива. Сделките над $1 млрд. се одобряват от Федералното събрание, над $100 млн. - от президента, под $100 млн. - от кабинета, а до $10 млн. - от Министерството на финансите.

Проблемът с дълга

на СССР към западните кредитори и към бившите му сателити също се оказва непрецизиран от руското законодателство. През 1991 г. президентът Борис Елцин освободи останалите съветски републики от ангажимента да плащат съветските дългове, което в разгара на финансовата криза от 1998 г. е определено като най-голямата му грешка. Неофициално се твърди, че реалният дял на Русия в съветското наследство е 62%, но някъде към 1993 г. се оказва, че пасивите са на руската сметка в пълния си обем.

В годините на "късния" Борис Елцин и "ранния" Владимир Путин Русия започна да урежда - предимно избягвайки плащания в брой - финансовите задължения към страните от бившия социалистически блок. През 1999 г. Словакия опрости на Русия дълг от $20 млн. срещу правото на словашкия космонавт Иван Бел да ползва руската база за тренировки преди излитането си към Международната космическа станция. Останалото бе отписано срещу въглища от мините в Кузбас.

През 2001 г. с Унгария бе договорен ремонт на 27 самолети "МиГ-29" в замяна на $60 млн. от съветския дълг към страната. Същата година Москва сне значителна част от дълга си към Чехия, като даде правата по разпродаването му на местната компания "Фалкон". В резултат на нейните усилия общият обем от дългове от $3.6 млрд. беше свит до $1.1 млрд. Погасяването на тази сума беше договорено с междуправителствено споразумение от тази година. То предвижда доставка на ядрено гориво, на резервни части и ремонт на съветски оръжия, на два-три кораба тип "река-море" и евентуално закупуване на руски транспортни самолети и бойни хеликоптери. Германия се съгласи да трансформира дълга към бившата ГДР от 6.4 млрд. преводни рубли в 500 млн. евро, като обеща да обсъди евентуално облекчаване на дълговото бреме при кризисни ситуации, като тази от 1998 г.

За руските власти имотите в чужбина

имат "оперативен" интерес към тях, т.е. може ли да се употребят за бизнес. В регистрите за подобни активи не са отбелязани недвижими имоти в чужбина, а институции. Сред големите пречки се оказа т. нар. нулев вариант - споразумение от 1994 г., подписано и ратифицирано от всички бивши съветски републики с изключение на Украйна, която твърди, че има право на 16% от съветските имоти в чужбина.

В сагата със съветските задгранични имоти има и силен личен момент - днес огромна част от вината за пропуснатите ползи се хвърля върху всесилния в елциновата администрация Павел Бородин, шеф на т. нар. Управление на делата на президента (УД). Той бе арестуван в САЩ и екстрадиран в Швейцария по разследване на местната прокуратура, но в крайна сметка всички обвинения срещу него за огромни злоупотреби с държавни средства и имущество бяха снети. На негово място дойде значително по-дискретният Владимир Кожин (през 1999 - 2000 г. той ръководи Федералната служба за валутен и експортен контрол) и точно в неговия мандат се активизира руският интерес към уреждане собствеността върху съветските имоти. Започва се с инвентаризация, създаване на база данни, механизъм за управление и юридическа защита.

През март 2002 г. в интервю за в."Ведомости" Кожин каза, че все още никой не знае стойността на това имущество, за което оценките се движат между 4 и 400 млрд. долара. По данни на Министерството на държавното имущество от наемите за тези сгради през 2001 г. Русия е получила нищожните 14 млн. долара. От разговора става ясно, че има сериозен проблем със статута на "Госзагрансобственост" - дружеството в УД, занимаващо се с имотите в чужбина. Според специалисти по международно право то не е защитено с държавен статут и се възприема като търговска организация, чийто претенции може да бъдат отхвърляни от съответните национални съдилища.