Тъжна съм да видя, че моят събрат шотландец Колин Пауъл напусна Държавния департамент. Да, той е донякъде шотландец. Сега е модерно да бъдеш груб с един човек, който беше любимец на всички, преди да поеме този пост. Светът погрешно според мен гледаше на него като на надзирател по време на ученическа екскурзия, натоварен със задачата да следи всички лоши момчета и момичета, от президента до последния служител, да се държат добре. И тъй като всеки се радва да види провала на добрите, едва ли е изненада, че всяко лошо политическо решение беше оставяно на прага му.

В интерес на истината Пауъл служеше вярно не на света, а на президента Буш и на Републиканската партия.

Все пак той е член на управляващата партия, също както и умерения Джон Маккейн, защитил неколкократно действията на президента, въпреки че преди четири години сътрудниците на Буш се постараха максимално да го окалят.

Защо тогава Пауъл не подаваше оставката си, изпълнен с гняв? Това беше въпрос, който много журналисти, прекарали безкрайни дни и нощи в пътувания с него, включително и аз, си задавахме в задната част на самолета. Дали той продължаваше да държи поста, защото искаше да подчертае различията? Ако това е така, то мнението му беше последователно пренебрегвано. Всичко пропадна - от посещението му в обсадената централа на Ясер Арафат в Рамала през 2002 г., когато противниците му в Пентагона във Вашингтон така обезцениха действията му, че палестинците по-скоро щяха да приемат юдаизма, отколкото да се откажат от интифадата, през опитите му да продължава да разговаря със Северна Корея до усилията му да поддържа външната политика на САЩ в руслото от времето на Джордж Буш старши.

Понякога той беше Троянски кон, мултилатералистът, изпратен да убеди чуждестранните партньори в мъдростта на най-непопулярните решения на Буш. Друг път си го представяхме като ловец на дракони, сражаващ се с огнедишащите ястреби.

Пресата развяваше героични фантазии за делата му, въобразявайки се, че той е бил в състояние да спре войната в Ирак или да прекърши идеите на Буш за “оста на злото”, или да постигне мирно споразумение между Израел и палестинците.

Пауъл никога не е обичал да пътува и винаги съкращаваше посещенията си максимално, може би поради недоспиване.

Помня една особено изтощителна обиколка в Азия, която по традиция, поне по времето на Мадлин Олбрайт, завършваше с целонощно парти в хотел с минерален извор в Хавай, който беше толкова популярен, че дори само мисълта за него правеше поносими предхождащите го десет дни с по три часа сън. Пауъл отмени партито в последната минута. Това му простихме, но не му простихме, че не успя да произведе разтърсващите новини, за които мечтаехме. Лишени от материал, заслужаващ “Пулицър”, ние се забавлявахме с предположения докъде в падението си може да стигне Пауъл. Не се уморихме да го питаме дали слуховете, че планира да се оттегли, са истина.

Търсейки малко колорит, ние пишехме отново и отново за железния, надут и гъгнещ Ричард Армитидж, трансформирахме го в карикатурен образ, който би могъл да бъде бутилиран и продаван като есенция с марката “Попай”.

Някъде в хода на статията ние стигахме и до окарикатуряването на самия Пауъл, но все пак ми се струва, че хората, обграждащи винаги чаровния държавен секретар, правеха всичко по силите си, за да го опишат като мултилатералист под обсада като квадратна тапа за кръгла дупка, като прясното яйце сред развалените. Противниците му пък винаги се стараеха да припомнят неуспеха му да разкрие клането от Май Лай във Виетнам, изпратен да разследва в ранните етапи от военна си служба. Хората, които действително не го харесваха, гледаха на него като човек, който никога не би се противопоставил на авторитета, за да предотврати действително лоши неща, особено ако това може да остави петно върху репутацията му.

Привържениците му предпочитат да виждат лоялния държавен секретар, който държеше различията с президента в частния си сейф. Други са на мнение, че той никога не е хранил надежда да бъде в състояние да победи могъщите вицепрезидент и министър на отбраната и че Буш го е поканил в екипа си като смокиново листо за най-консервативните си желания.

Според моята теория, която мразя да огласявам, тъй като харесвам човека Пауъл, той загуби визията си в една администрация, за която идеологията е важна. Или пък загуби амбицията си.

Най-голямото постижение на Пауъл беше повишаването на бюджета на Държавния департамент, последователно пренебрегван след края на Студената война. Изведнъж образи от чуждите столици осветиха коридорите на едва от най-сивите сгради във Вашингтон, но пък той не остави никаква следа при вземането на решения от страна на президента. Вероятно след толкова много години на държавна служба у него е надделяло желанието да се наслаждава на семейния живот. Той се пали, когато говори за поправката на колите в гаража си и за музиката, която харесва. Именно затова го харесвам.

Той водеше американските части по време на война, служи като съветник по националната сигурност, оглавяваше дипломацията на САЩ в четири от най-бурните години в модерната им история, но си остана народен човек. Из Вашингтон се носят приказки как е помогнал на този и онзи, без да спечели нищо от това. Той се наслаждаваше да прави обикновените хора да се чувстват важни, забравяйки колко важен е самият той.

Може би това се дължи на факта, че е израснал в Бронкс, но по-вероятно става дума за черти, наследени от шотландските му предшественици - семейството на майка му произхожда от Шотландия. Именно това го накара да направи трагична грешка, която не му позволи да стане президент. Топката беше у него, а той беше на метри от вратата, но вместо да я пусне покрай вратаря, се засуети и удари гредата.