Романът "След последната война" на унгарския писател Бенедек Тот ще има премиера в София. Тя ще се проведе на 17 ноември от 18 ч. в Институт "Лист" - Унгарски културен институт (ул. "Аксаков" №16). Специално за събитието от Унгария идва авторът на книгата.

Организаторите на премиерата молят желаещите да посетят събитието да си носят сертификат за ваксиниране, преболедуване или тест.

В него вече нямаше нищо човешко. Лицето му се беше изтъркало напълно от многото пипане, единият му крак се беше счупил, трябваше да го забодеш до кръста в пръстта, за да стои изправен, но това не пречеше на малкото ми братче, играеше си с него денем и нощем. Глупачето сериозно вярваше, че войникът ще го защити. Воюваше с въображаеми врагове в бункера, подлудяваше ни с постоянните си престрелки, мразех, когато от устата му пръскаше слюнка.

Преди да изчезне, Тео ми повери своя войник, сякаш предусещаше бедата и смяташе, че на мен няма да могат да ми го вземат. Трябваше да се закълна, че ще го пазя като зеницата на окото си, но после войната нахлу в града, настъпи ужасна бъркотия, хората избягаха, умряха или изчезнаха безследно, а Кибрита, най-добрият ми приятел, спечели на зарове фигурката от мен и не искаше и да чуе за сделка. Макар никога да не си призна, според мен и той вярваше, че жалкият пластмасов войник е магически талисман.

Баща ми до последно не се предаваше, истински вярваше, че ще оцелеем след обсадата. През последните дни вече не трябваше да пускаме телевизора, гледахме войната направо иззад пердето - вярно, почти нямаше предавания, все по-рядко и ток,- после при една бомбардировка прозорците се изпотрошиха, кухнята ни пропадна и баща ни също разбра, че вече не сме в безопасност. Още същия ден се преместихме в скривалището.

Тео изчезна пак оттам на следващата пролет, по-точно от игрището, където понякога скришом ходехме, ако следобед боевете престанеха. До някое време броях дните, прекарани под земята, всяка вечер преди лягане драсвах по една чертичка върху мухлясалата стена, на нея така или иначе й беше все тая, а всяка пета отвесно, за да може по-лесно да ги смятам, но изкарахме толкова дълго там долу в тъмното, че скоро му изгубих края. Понякога си мислех колко хубаво щеше да е, ако проклетата война не ни беше прецакала и можехме да живеем като нормалните деца, после се сещах, че е съвсем безполезно да си блъскам главата над това.

Разбира се, животът ни под земята все пак не беше лош - малко по-добре, отколкото ако бяхме умрели, - трябваше само да се свикне с теснотията, миризмите и мухъла, с това, че бяхме винаги гладни и че не можехме да имаме тайни. Компанията също я биваше, срещнах няколко от старите си приятели, запознах се с нови, с други се скарах.

Всичко вървеше съвсем както в мирните времена. След седмица-две сраженията затихнаха, една пенсионирана учителка ни преподаваше уроци по английски, намерихме и непокътната бала с храна, бинтове и лекарства от въздушните помощи. Така изкарахме зимата, която беше необичайно топла, а аз повярвах на нашите, че всичко върви възможно най-добре. После дойде пролетта и Тео изчезна. Така и не разбрахме кой го отвлече.

Не беше сигурно и дали са го отвлекли, спокойно можеше да се е запилял от само себе си. Беше правил такива неща, по едно време все заплашваше, че ще си тръгне от нас, веднъж дори избяга от детската градина, но за късмет го хванаха, преди да е стигнал до оживеното шосе. Нашите бяха сигурни, че Тео са го откраднали, тогава много банди устройваха хайки за скитащи деца - за някои искаха откуп, други отвличаха само за да попълнят състава си, - но аз не исках да им вярвам. Братчето ми не можеше да го отвлечеш просто ей така, ако ако самият той не го иска. Корава чутура, заинати ли се, нямаше мърдане.

След като изчезна, често го сънувах. Бяха особени сънища, виждах празни детски площадки, със залюлени от само себе си люлки, но най-чудното все пак беше, че с Тео се съгласявахме във всичко. Точно обратното на реалността. Знам, че сигурно звучи глупаво, но най-много ми липсваха разправиите ни, насън обаче никога не влизах в спор с него. Мисля, че затова и после, в будно състояние, толкова се дърляхме. Все пак можех да си се препирам на воля и с останалите - с Кибрита например редовно се счепквахме, - при все че не ми беше по душа толкова, колкото с Тео.

През годината, когато се преселихме в бункера, ми се случиха толкова гадости, че дълго не ме интересуваше какво ми готви бъдещето. Всъщност не ме интересуваше нищо. Ако момчетата ме викнеха да ритаме топка, отивах с тях, за да не трябва да кисна във вонящото подземие, най-често обаче само гледах отстрани как се гонят на терена.

Нямах желание дори да изкрещя "давай, наште". По цял ден само зяпах безцелно и умувах какво е трябвало да направя така, че нещата да се развият другояче. Майка ми и баща ми вече не можех да спася, в това бях напълно убеден, но с Тео положението беше различно. Не ме напускаше мисълта, че ако онзи ден на детската площадка не му бях позволил да се изкатери още веднъж на идиотския пиратски кораб и ако навреме си бяхме тръгнали обратно, всичко щеше да се развие другояче.

После измина още една година, а ние все още бяхме в надупчения от бомби град, само от всичко вече имаше по-малко. Храна, лекарства, дрехи, хора. Наесен, щом взе да захладнява и на игрището най-после не се вдигаше ужасен прахоляк, често се изнизвахме от скривалището. В деня, когато срещнах янкито, не мислех, че играем последния си мач заедно на насипания със сгурия терен зад бившия месокомбинат.

Момчетата обичаха да ходят там, защото възрастните не ни досаждаха, а и бетонната ограда беше достатъчно висока, така че лесно да се скрием, ако пристигнеше патрул, от камион или танк пък нямаше пряка видимост до игрището. Вярно, тогава там танкове вече почти не минаваха, предполагам, защото не беше останало още по какво толкова да се стреля. Освен нас наоколо не живееше жива душа и след известно време, изглежда, и войната сякаш беше забравила за нас.

Игрището беше равно горе-долу колкото някоя настлана с павета улица. Непрекъснато се препъвахме в бабуни и в различни други издатини. Отначало подозирахме, че навремето тук са карали строителните отпадъци от околността и теренът е така неравен заради тухлите и натрошените керемиди, но веднъж Кибрита, на когото викахме така заради рижавата му коса, се изтърси адски лошо, ожули си коляното до кръв и се нервира, разкрещя се като първия човек, че вече му било писнало и ще изрови тия боклуци от земята.

Много се беше нахъсал. Напразно го убеждавахме, че това е глупаво, защото тогава в земята ще остане дупка, което е също толкова опасно - стъпиш ли в нея, си изкълчваш глезена, и край, - Кибрита не се отказа и не миряса чак докато не изкопа дупката. Намери обаче нещо съвсем различно от онова, което очаквахме, оказа се не тухла или парче керемида, ами челюст. Истинска човешка челюст, със стърчащи тук-там зъби и всичко останало.

После, колкото пъти някой се спънеше, изравяхме я пищял, я бедрена кост, ръка или череп, каквото дойде, от което Яни Дока, най-умният от цялата банда, който винаги по всичко имаше шестици, когато още ходехме на училище и на когото заради това подигравателно викаха Бележкаря, заключи, че под игрището сигурно има масов гроб, който трябва да е бил изкопан много отдавна, поне съдейки по състоянието на костите.