Роуз Голд намалява скоростта и ванът се влачи едва-едва, докато се движим по главната улица. Съсредоточавам поглед напред, за да не ми се налага да разпознавам издължените сиви физиономии и втренчените черни очички по тротоарите. Съседите ми - хората, които смятах за най-близки приятели, окаляха добро­то ми име пред пресата по време на процеса: СЪСЕДИТЕ ОПИСВАТ ОТРОВНАТА ПАТИ УОТС КАТО "КРЪВОЖАДНА" И "ЧУДОВИЩЕ".

Нито съм ги виждала, нито съм ги чувала оттогава.

Возим се повече от час и аз вече не мога да си държа устата затворена. Възможно най-небрежно питам:

- Нещо от Фил?

Роуз Голд гледа лошо.

- Казах ти, че скъсахме.

- Не бях сигурна дали е окончателно. Реших, че може да е проявил малко порядъчност поне да присъства на раждането на детето си.

Роуз Голд пука кокалчетата си на волана, напрежението расте.

- Нали няма да започнеш пак с приказките за бащите безделници?

- Не, разбира се.

Запазвам си за по-нататък речта от цели шест точки, която подготвях още от послед­ното посещение на Роуз Голд.

Дъщеря ми не трябваше да остава сама да се справя с живота. Няколко години без мен, и свършва бременна и изоставена. Съседите ни могат да недоволстват колкото си щат каква властна майка със съмнителни качества съм. Но те не разбират колко се нуждае тя от мен, какъв късмет има да съм до нея и да направля­вам живота й вместо нея. Ще върна този по­тъващ кораб на правилния курс за нула време.

- Може би семейство Уотс са обречени да имат ужасни бащи. - Роуз Голд се изсмива. - Ви­наги си казвала, че и без това съм си по-добре без Грант.

Така е. Казвала съм й, че баща й е умрял от свръхдоза още преди да се роди - нещастие, колкото навременно, толкова и щастливо по мои сметки. Вярно, тя никога не го е виждала, но поне може да си представя, че баща й е свес­тен тип. А той не е.

- Е, вече не си сама. Сега имаш мен.

Усмихвам се широко. Петдесет и осем годи­ни жизнерадост - заслужавам медал.

Роуз Голд продължава да гледа в огледалото. Подпира волана с колене и забърсва длани в пан­талоните си, оставяйки мокри петна. Да не би да е нервна заради мен?

Пуска мигач, а аз осъзнавам колко ми е познат този маршрут. Надясно от магистрала­та, дългата права отсечка, още веднъж надяс­но, два пъти наляво. Тревога ме стиска за стомаха. Пак съм на десет, седя на задната седалка след тренировката по плуване и умирам от ужас да се прибера.

- Мамо? - побутва ме Роуз Голд. - Чу ли ме? Какво искаш за вечеря днес?

Изтиквам спомена надалеч.

- Скъпа, защо да не приготвя аз нещо? - Дъ­щеря ми потреперва едва доловимо. - Това е най-малкото, което мога да направя, задето ме прибираш вкъщи и всичко останало.

Роуз Голд прави пореден десен завой и сега сме на една улица оттам. Може да се е объркала. Забавя вана, когато наближаваме знака "стоп" на кръстовището на "Евъргрийн" и "Епъл". Стискам подлакътниците. По челото ми избива пот. От десетилетия не съм прави­ла левия завой към улица "Епъл". В онази посока има две къщи, едната - изоставена.

Ванът се забавя на знака, и той не иска да продължи по-нататък. Нима Роуз Голд ме кара да чакам или просто си въобразявам? Колата и всички в нея - дори Адам, не помръдват.

Роуз Голд посяга към ръчката на мигача и за­върта волана наляво. Не може да завиваме наляво, в къщата сега живеят господин и госпожа Пийбоди.

Колата пълзи по улица "Епъл" с голите по това време на годината дървета от двете й страни. В средата на пътя дебне дупка, която липсваше през детството ми. Както и парапетът в задънения край - между другото, чудя се кога са го сложили. Опитвам се да схвана ситуа­цията. Може някой да е ремонтирал къщата на Томпсънови. Но тя вече се вижда и си е същата съборетина от детските ми години.

Вече сме стигнали края на парцелираните имоти и сме спрели пред номер 201, място от половин акър с едноетажна селска къща. Сгра­дата от кафяви тухли си е все така безлична и скучна, но добре обгрижвана през годините. Висока дървена ограда опасва задната част на двора. "Да държи паплачта надалеч", както ми обясни татко, докато забиваше коловете в зе­мята.

Гледам със зинала уста към Роуз Голд, неспо­собна да изрека въпроса си. Тя спира на алеята пред къщата и натиска копчето за гаражната врата, закрепено на сенника над нейната седал­ка. Вратата на отделения гараж за две коли за­почва да се отваря.

- Изненада - изчуруликва тя. - Купих къща­та, в която си израснала.

Твърде съм стъписана, за да формулирам из­речение.

- А семейство Пийбоди?

- Джералд почина миналата година и Мейбъл се премести в старчески дом. Но се бяхме уго­ворили да ми я продадат, когато станат гото­ви да се преместят. Много добра сделка за мен. Много по-добра от всичко друго, което можех да купя тук.

Роуз Голд е горда от себе си, както в деня, когато се научи да си връзва обувките. Парки­ра вана в гаража, който е празен без градински­те инструменти на баща ми и всичките каси "Будвайзер".

Лошо ми е.

- Щях да почакам няколко седмици, преди да ти я покажа, за да мога да я обзаведа както трябва. Може би сега ти ще ми помогнеш с това - тя снижава глас и ме стиска за рамото, както я стиснах аз преди малко - сега, когато се сдобряваме и така нататък.

Умът ми е замъглен, като стая с килими по стените. Не спирам да търся някакви знаци, но ме е обзела само една мисъл - не мога да вля­за вътре.