Сега съм Фи Инглиш.

Шон отваря вратата на един ван "Транзит" и отвътре изскача голям немски дог с козина, която прилича на пясък.

- Това е Грейс - представя го той и кучето подушва краката ми и ме побутва с големия си черен нос. - Преди е била Гари, ако се съди по табелката на каишката ѝ, но според мен "Грейс" ѝ отива много повече.

Той подсвирва и кучето скача обратно във вана. Аз се качвам до него, протягам се и затварям тежката врата. Докато се отдалечаваме от пристанището, изпитвам чувството, че се разделям с предишния си живот. Така, както морето заличава следите от стъпки в пясъка, скоро няма да има никаква следа, че госпожа Брайън Гудчайлд изобщо е съществувала.

- Как така е била Гари? - питам аз и галя главата на кроткото куче.

- Намерихме я изоставена на плажа. Навярно е била на някои летовници, дошли да карат сърф. Помислили са си, че изглежда готина. Дори не са разбрали пола ѝ. - Той превключва скоростите, излизаме от града и тръгваме покрай брега. Грейс се е разположила на пода, отпуснала предните си лапи в скута ми, и аз съм благодарна, че ме разсейва.

- Каква е фермата? - питам, най-накрая успяла да измисля разумен въпрос.

- Моля? - Шон премества поглед към мен и после пак към пътя. Посочва към шосе с едно платно и ванът отбива по него. Люшка се от едната на другата страна, както когато карах кем­пера, но този път в купето има и немски дог. Козината на Грейс се разхвърчава във въздуха веднага щом климатикът изпраща горещ въздух насреща ни и ми се струва, че съм се озовала в огромна прахосмукачка.

- Искам да кажа, прасета ли гледате, крави или обработвате земята...

Не знам нищо за нито едно от тези неща, но тъй като сякаш ще работя предимно в кабинет, това няма особено значение за мен. Допада ми мисълта отвъд прозореца ми да се разстилат ниви с пшеница или царевица.

Новият ми шеф се смее и това ми се струва леко изнервящо и дори малко дразнещо.

- Тук е Голуей. Това поне го знаете, нали? - Отново поглежда към мен, към пътя и пак към мен. Аз кимвам, той стиска здраво волана и пак се засмива. - Огледайте се - подканва ме и поглежда към пейзажа, който ме заобикаля. - Тук има само тресавища. - Посочва към едната страна на пътя. - За нищо не стават.

Обърквам се. От другата страна на пътя е само морето. Той пак се засмива тихо и аз пак се раздразвам. Черните му къдрици се разклащат.

- Аз съм фермер на стриди. Ето я моята ферма. - Шон посочва към необятното море.

Питам се дали се шегува, но той е напълно сериозен, разбирам го по изражението му.

Божичко! Притискам гръб към облегалката си. Защо, за бога, не ми хрумна да го питам предварително? Какво ще правя сега?

Шосето свършва. Виждам табела "Влизането забранено", след което пътят се превръща в обрасла пътека. Преди малко си помислих, че пътят е неравен, но пътеката категорично го надмина. Струва ми се, че супата се плиска напред-назад в стомаха ми, и за момент се уплашвам, че ще повърна. Най-накрая стигаме до двойна порта отдясно на пътеката и Шон спира. И тук има табела "Влизането забранено".

Той подкарва вана надолу по един склон и дръпва силно ръчната спирачка. Пред нас се издига голяма барака от рифелована ламарина, а зад нея - бяла къщичка. От дясната си страна виждам развалините на къща или може би плевня - стара сграда от бял камък с червеникавокафяв рифелован покрив. На негово място някога може би е имало сламен. Сега къщата просто изглежда уморена и изоставена. Иронията в това наблюдение не ми убягва. А зад къщата се простира... вода, безкрайна вода. Нещо страшно за човек, който изпитва ужас от нея.

Отварям тежката врата на вана, излизам и вятърът и миризмата ме връхлитат едновременно. Мирисът на сол и водорасли събужда спомените ми и ме побиват тръпки. Вятърът ме удря по бузите още по-силно отпреди, сякаш ме наказва за глупостта. Кичури коса плесват очите ми като непокорна тълпа, устремена към мен без капка мисъл. Отмествам ги с пръсти и виждам, че Шон подбира пътя си по някакви безразборно нахвърляни бетонни стъпала, водещи към къщата зад голямата зелена барака. Стисвам здраво вратата като щит срещу вятъра. Нали уж е юни!

Грейс профучава покрай мен и коленете ми почти се подгъват, когато тя се стрелва от вана към скалите в търсене на съобщения. "Сякаш е получила съобщение по кучешкия телефон" - помислям си аз. Грейс спира и оставя отговора си.

Оглеждам се наоколо. Точно пред мен има поток, който криволичи и ромоли по скалите към залива отвъд тях. Самият залив е заобиколен от скалисти хълмове с обвити в мъгла върхове. Навсякъде цари спокойствие и тишина, нарушавани само от непривичното за мен свистене на вятъра и плискане на вълните. Струва ми се, че съм паднала от ръба на картата.