Случаят с починалата 43-годишна жена на входа на спешно отделение в болницата във Враца провокира остри реакции в обществото. Някои осъдиха човека, снимал трагичната ситуация, други се усъмниха, че регистраторката си била бъркала кафето, докато пациентката издъхва, трети обвиниха ръководството на лечебното заведение. Със сигурност обаче тази безвременна смърт постави темата за съдбата на здравеопазването в България и рязко обърна вниманието ни към системните проблеми, вече оголени поради пандемията от COVID-19. Време е да зададем дълго отлаганите въпроси за ефекта на реформите от 30 години насам и необходимостта

За да потърся отговор на тези въпроси, интервюирах лекарка в спешно звено, която споделя опита си в една от големите болници в столицата. Днес поради пандемията хората първо биват тествани с антигенен тест, преди да бъдат разпределени. Именно такъв тест е бъркала рецепционистката на врачанската болница, а не кафето си. След това идва най-важното в спешната помощ - триажът (подбор от френски), който може да бъде извършен от триажна сестра или дежурен лекар. Такъв триаж би трябвало да се прави преди регистрирането на болния. Дежурният решава кое състояние е по-тежко и животозастрашаващо. Впоследствие този болен прережда останалите чакащи. Неразбирането на тази процедура създава много напрежение сред болните и често потърпевш е дежурният лекар, който се сблъсква с най-голямата агресия, защото казва кой е приоритетен.

Регистраторката във врачанската болница не е триажна сестра и не може да прецени кой случай е по-спешен. Тя просто следва правилата и регистрира пациенти наред. Така излиза, че

Друг и още по-съществен проблем за случилото се във Враца, причина и за първия проблем, е хроничният недостиг на персонал в спешната помощ, а и не само там. Оказва се, че никой не иска да работи в спешно звено, защото е изключително стресираща работа. Лекарят там олицетворява здравната система с всичките ѝ дефекти и посреща гнева на разтревожените близки, които се сблъскват със система, в която не вярват и която знаят, че не работи в тяхна полза.

Агресията е естествена реакция, когато хората се чувстват застрашени. Макар дежурният лекар да няма вина за състоянието на здравеопазването, именно той или тя е мишена на тази агресия, вербална и физическа. В тази много тежка ситуация и високи нива на стрес, малко болници оказват на лекарите някаква подкрепа като например разговор с психолог. Това е и една от причините те да прегарят и да си го изкарват на пациентите и роднините, задълбочавайки порочния кръг на агресията.

Ако в София ситуацията с наличността на медицински специалисти е по-малко драматична, то във Враца още през 2018 година спешното отделение, което покрива цялата област, е пред затваряне поради липса на персонал и средства за заплати.

Обикновено в спешното започват кариерата си млади лекари, които след като видят колко е трудно, бързо напускат, създавайки един постоянен кръговрат на търсене на кадри. Поради това голяма част от болниците задължават специализантите да работят в спешното, за да покриват графика. В столичните болници обикновено хората се задържат между няколко месеца и една година. Както разказва интервюираната лекарка: "Ти тъкмо разбираш какво се случва и веднага бягаш. Хората, които работят дълго време там, се озлобяват, стават цинични, като не получават подкрепа. Това е защитна реакция, за да оцелеят."

Невъзможно е състоянието на спешната помощ да бъде разглеждано отделно от състоянието на цялата здравна система. Спешната помощ е само входът към болницата, която работи с клинични пътеки. Една част са добре платени, други зле, а трети изобщо. Болницата, бидейки търговско дружество, се стреми да бъде на печалба и следователно иска да приема повече пациенти със скъпи пътеки. Така пазарната логика подсказва, че болните с много тежки заболявания, за които се харчи голям ресурс и които имат малки шансове да оздравеят, нямат място в здравната система.

По същия начин

Големите държавни болници обикновено са "по-пропускливи" в това отношение и често са единственият шанс за такива пациенти, но това става по традиция с нежелание и със скандали между колеги. В други болници тежко болни пациенти просто биват отпращани и започват сами да се лутат и да търсят място.

Търсенето на свободно място в болница е допълнително усложнено и поради липсата на централизирана система, която да показва незаетите легла на лечебните заведения. Към момента в София тази информация се предава чрез телефонно обаждане всеки ден в Центъра за спешна медицинска помощ (ЦСМП), които знаят къде е изчерпан капацитетът. Диспечерите обаче не съобщават на болниците, когато изпращат линейка към тях. Това е проблем, защото при тежък реанимационен пациент времето за транспорта до болницата би послужило за подготовка. Понякога ЦСМП прехвърля диспечерската работа на лекарите от спешните отделения, които освен да се грижат за несекващия поток от болни, трябва и да звънят на болници, за да търсят места. В такива случаи единствено близките на пациента могат да помогнат.

Липсата на здравни осигуровки е друг сериозен проблем на цялата здравна система.

Към 2020 г. неосигурени са 1 352 797 души, или около 20% от населението, според НЗОК. Понякога хората разбират, че не са осигурени, когато пристигнат в болницата, и трябва в рамките на няколко дни да намерят голяма сума пари, за да възстановят здравните си права.

Междувременно в спешна ситуация неосигуреният пациент може да бъде приет, но само ако подпише декларация, че ще си внесе осигуровките до края на болничния престой, защото иначе НЗОК няма да възстанови разходите за лечението на болницата, които стигат хиляди левове. Както казва интервюираната: "В крайна сметка накрая директорът го интересува дали излиза сметката. Иначе започват проблеми за звеното, което е работило на загуба. Чувала съм за удръжки от заплати."

Проблемът с плащането на здравните осигуровки е отдавна. До 2015 година възстановяването на здравния статут става с покриване на осигуровки за три години назад. Когато е министър на здравеопазването, Петър Москов променя този срок на пет години. До голяма степен това е продиктувано от расизъм и предположението, че малцинствените групи "злоупотребяват" със системата и нямат осигуровки. Броят на неосигурените красноречиво показва обаче, че такива са далеч не само ромите например, а и много българи.

Такъв е случаят и с пациентка на интервюираната, която работи в чужбина, но никъде не е осигурена. След прибирането си в страната ѝ се налага да влезе в болница заради инфаркт. Там подписва за първи път декларация, че ще си внесе осигуровките. Предписаните ѝ лекарства биха били безплатни, ако е осигурена, иначе трябва да извади от джоба си 200-300 лв./месец. Тя не успява да плати осигуровките си и да си купи скъпите лекарства, в резултат на което получава повторен инфаркт. Отново във болница пак трябва да подпише декларация, че ще плати. Въпреки че заявява, че няма пари и не иска да лъже в документите, с оглед на животозастрашаващото й състояние, е убедена от лекарите да подпише и е приета за лечение.

На практика пациентката е толкова отчаяна от финансовата си безизходица, че е по-склонна да умре, отколкото да подпише, че ще си внесе осигуровките, което би довело до трупане на още дългове. Невъзможността да плати се отразява не само на индивидуално ниво, а и на цялата система, за която всяко отложено лечение струва в пъти по-скъпо. Ако в началото то е било 2000 лв., то само след няколко дни необходимите ресурси набъбват на 5000 лв.

като например случая с една 79-годишна жена, която от толкова години е на улицата, че по краката ѝ лазят ларви. Придружена от сина си, също бездомен и с психични проблеми, тя е приета в спешно звено. Оказва се, че самата тя е била лекар и е работила цял живот в бърза помощ. Поради липса на спешно състояние, пациентката няма за какво да бъде приета за лечение. Все още не съществува клинична пътека "глад" и "отхвърляне от обществото". Всъщност, в тази крайна фаза на занемареност, се оказва, че единственото, от което се нуждае е дом и грижа и лекарите не могат да помогнат по друг начин, освен да и влеят няколко банки с глюкоза. Линейката отказва да я закара в приют. Липсата на решение създава чувство на огромно безсилие у лекарите, които освен с дефектите на здравната система, се сблъскват и с дефектите на социалната ни система.

В много случаи осигуровките не покриват лечението, което поставя въпроса за размера им, едва 8% в България. Макар държавата да осигурява деца, студенти, пенсионери и някои други категории, то тя внася само 4%, което също отваря дупка в системата. За сравнение в съседна Румъния вноската е 10%, а правата могат да бъдат възстановени, като се платят едва 6 месеца назад на база минималната работна заплата, което е 906 лв. за 2021 г.

Освен осигуровките ниско е и заплащането на труда на медицинския персонал, като то може да бъде около 1500 лв. в София. Както разказва моята информантка:

При така обрисуваната картина в спешните отделения, трябва да се обърнем и към

Неотдавна стана ясно, че шефове на частни болници получават колосални суми, докато техните колеги в обществените болници печелят в пъти по-малко. Така директорът на частна кардиологична болница е получил 1 515 032 лв. възнаграждение от трудови правоотношения през 2020 г.. Това е повече от заплатата на шефа на ВМА - по-скромните 107 339 лв. за годината. Директорът на частна онкологична болница е получил 725 000 лв. за същата година.

Заплатите онагледяват твърде ясно дисбалансите в здравеопазването в полза на частния сектор. Принципът на работа в българската здравна система е, че се работи и се прави това, което е добре платено. Много частни болници отказват да приемат тежките случаи с евтини пътеки, които биват препращани към държавните лечебни заведения. Ако лицето няма осигуровки и не ги плати, то болницата започва да трупа дългове, орязва заплати и влошава условията на труд, вследствие на което персоналът е по-изнервен и напуска.

Врачанската трагедия разкри, че в двора на държавната болница има частна, която обира всички "хубави" пътеки, а всички останали са за държавната. Такава е ситуацията и в много други градове като Ловеч и Шумен, където държавните болници също са пред затваряне.

защото именно държавните болници посрещнаха вълните болни, а частните си продължиха по бизнес план. Наложи се сам бившият министър на здравеопазването да заплашва частните болници, че ще им спре кранчето, ако не поемат своя дял от пандемичното натоварване.

Здравеопазването в България трябва да се разглежда като част от националната сигурност. Не можем да мислим за бъдещето, ако населението ни е болно и бедно, ако обществените системи се разпадат, за да се замогнат малцина. Трябва да признаем един вече банален факт: пазарните реформи в здравеопазването убиват, бюрокрацията убива, безразличието убива и те убиват всеки ден.

Здравната система в България е в колапс и трябва да ѝ помогнем да оживее, за да не умрем и ние след нея. Затова трябва да забраним системата на клиничните пътеки, да преосмислим ролята на частните болници, да увеличим размера на осигуровките и да поставим здравеопазването в сърцето на всички политики.