Който упражнява сила, може да бъде спрян единствено с по-голяма сила
Събуждам се и разбирам, че през една държава от мен е започнала война. Путин е нахлул в Украйна с военна сила. Западните анализатори са изненадани. Източните не сме. Или - не чак толкова.
Те са изненадани, тъй като отдавна са забравили предупреждението на Маргарет Тачър, което гласи следното (цитирам по памет): "Западните лидери изпадат в тежка заблуда, когато си мислят, че диктаторите по принцип са като тях, но - с някои отклонения. И че следователно с диктаторите можем да се договорим на основата на това, че те следват своя национален интерес и искат благополучие за народите си. Това изобщо не е така. Те следват своя личен интерес и изобщо не ги интересува как живеят народите им. Те изобщо не са като нас."
Ние, източните анализатори, днес не сме твърде изненадани, тъй като и без помощта на Желязната лейди можем да разберем какво е в главите на диктаторите.
Владимир Путин, като всеки диктатор, не е особено труден за разбиране
Като всеки диктатор той изобилно обяснява какви са неговите цели и как смята да ги постига. Въпросът е да бъде четен с разбиране.
В своето начало той се опита да се подреди до западните Велики сили като един от тях - да бъде признат като равен. С тази цел имитираше демокрация и пазарна икономика. Имитираше, защото от политическите лекции в академията на КГБ бе разбрал следното: демокрацията и пазарната икономика са фасада, зад която управляващите на Запад мачкат народите си в свой интерес.
Искрено се обиди някъде към 2005 г., когато Западът започна да го критикува, че само имитира демокрация. Ама как така? - каза си. Та нали правя точно онова, което вие правите у вас си? Лъжа всички, за да правя, каквото си искам?
Последва неговата "Мюнхенска реч" от 2007 г., в която той съобщи на Запада, че вече не иска да го приемат като равен в техния клуб - а
че оттук насетне той, Путин, ще се конституира като негов опонент в един "многополюсен свят".
През 2008 г. руската армия нахлу в Грузия, за да покаже на Запада, че няма да допусне членството на тази страна в западните клубове. Очакваше след тази демонстрация да бъде припознат от Запада като световна сила. В отговор го нарекоха главатар на "бензиностанция с претенциите да бъде държава". Но и не го наказаха, което го накара той пък да припознае Запада като слаб.
За да надвие този слаб Запад, Путин се опита да направи световен съюз на големи не-западни държави: Русия, Китай, Индия, Бразилия. Не му се получи, тъй като и Китай, и Индия, и Бразилия бяха вплетени в западната икономическа система и не искаха да хукнат след Путин да гонят Михаля из степите.
Изводът, който Путин си направи бе - да продължи сам. Да възстанови Русия като световна сила, подобна на едновремешния СССР - на онзи СССР, чието разпадане той вече беше обявил през 2005 г. (когато се обиди на Запада) за "най-голямата геополитическа катастрофа на двадесети век". Веднъж възстановен, този статут на Русия щеше, по неговата логика, да накара насила Запада да го приеме за равен.
В онзи момент Русия изпадна както от европейската цивилизация, така и от съвремието.
Върна се към онзи принцип, датиращ от времето на Иван Грозни, който самият Путин цитира при обявяването на "военната операция" в Украйна: "Имам сила - акъл не ми трябва."
Като начало започна да прибира бивши територии на СССР. Затова през 2014 г. си присвои Крим и се опита да отцепи една трета от територията на Украйна. Паралелно с това наложи принципа на силата вътре в своята държава. Задуши цялата опозиция; застреля, затвори, преби и отрови най-видимите си опоненти.
Към края на 2021 г. силовото изтребление на всяко независимо мнение в Русия даде своите резултати. Путин се оказа в обкръжение, от което не чуваше никакви обективни факти. Казваха му онова, което той искаше да чуе. Така се оказа в ситуацията, известна като "Хитлер в бункера": отвън става едно, вътре се убеждават един другиго, че става нещо съвършено различно.
Оказал се в този парник, Путин стигна до няколко извода, нямащи нищо общо с реалността.
Първо: след като с приложението на сила покори руското общество, то със сила може да постигне всякаква цел и навън, включително в Украйна. Защото той е най-силният, а всички останали са слабаци. Особено бе убеден, че след катастрофата в Афганистан американците са вече толкова слаби, колкото бе СССР след своето изтегляне от същата страна.
Второ: след като украинците са всъщност един народ с руснаците (както Путин писа в известната си статия от 2021 г.), то те, украинците, ще посрещнат по братски нахлуващи на тяхната територия руски войски. В сутринта на нахлуването една основна тема на пропагандния руски ТВ канал РТ бе следната: единствената причина нападнатите да не се прегръщат с нападащите е украинската армия, която не пуска украинците да тичат към руските подразделения с цвета в ръце и песни на уста.
Трето: Западът е с "меки китки" (лайтмотив на руската пропаганда в последните 15 години), разделен от противоречиви интереси и освен това - с политически върхушки, пробити от Кремъл. Следователно, този Запад няма да направи нищо съществено, ако Русия нападне Украйна - както в очите на Кремъл, този Запад не направи нищо съществено след нахлуването в Грузия и след кражбата на Крим. Както каза онзи ден путинският съратник Медведев: "Ще има санкции. Западът известно време ще се вълнува. А после ще стане както винаги: те сами ще дойдат при нас и ще ни предложат всичко, което ние искаме."
Стъпвайки върху тези заблуди, този път Путин рязко вдигна залога.
Освен "закрилата" на признатите от него "народни републики" Донецк и Луганск (което се очакваше), обяви нова цел: "денацификация" на цяла Украйна. Ще рече: сваляне на правителството на Украйна и монтирането на марионетно управление, което да съжителства в мир с "народните републики" и Русия, без (по израза на Путин) да допуска външни сили да се намесват в тези отношения. Именно тази цел обяснява нахлуването в Украйна откъм Беларус, отдалечена на хиляда километра от Донбас и, следователно, от обявената от Путин "военна операция".
Крайната цел е ликвидирането на Украйна като независима държава. Все пак отново според Путин, Украйна не е реално съществуваща държава, а територия, сглобена от парчета руска земя и понастоящем васална на САЩ.
Тук вече и ние, източните анализатори, започваме да се изненадваме. Този размах, както и бързото темпо на събитията, наложено от Путин, е неочаквано. Доскоро той имаше огромно търпение и прилагаше "тактиката на салама". Отреже парче и чака всички да се "вълнуват". Когато им мине - реже още едно парче и пак спира.
Това вече не е така.
Днешният Путин бърза. Иска да погълне целия салам веднага. Това го прави много по-опасен
отколкото беше. Но и това не е толкова изненадващо, че да не можем да предвидим, какво още планира той. Все пак всяка негова декларация от последните дни заявява принцип, приложим и извън Украйна.
Например: след като днес обявява "денацификация" на Украйна, какво му пречи утре да обяви "деболшевизация" на Молдова? Или: след като днес нахлува в Украйна, за да пази рускоезичното население от украинците, какво му пречи утре да направи същото по повод руското малцинство в Литва, Латвия или Естония? В Казахстан още онзи ден се усетиха, че имат огромно руско малцинство и побързаха да се обявят против Путиновите действия в Украйна; а днес Литва обяви извънредно положение. Тези страни са "на изток"; те разбират какво става.
До вчерашния ден Путин беше предсказуем и управляем, т.е. беше възможно против неговите апетити да бъдат изправяни препятствия навреме (друг е въпросът, че това не беше правено). От момента на нахлуването в Украйна, той вече не е управляем, макар да продължава да бъде предсказуем.
Основното е следното. Днес той вече не играе шах, т.е. не си напряга ума да мисли два-три хода напред, с което да даде и на отсрещната страна време за планиране. Той залага на голата сила на принципа "имам сила - акъл не ми трябва".
Можеш да преговаряш с някого, който упражнява акъла си. Онзи, който упражнява единствено сила, може да бъде спрян единствено с по-голяма сила.
Добре е западните анализатори да спрат да са изненадани (да се "вълнуват", по изказа на Медведев) и да разберат предходното изречение, което в момента им казват всички източни анализатори.
Накрая, пак в помощ на западните колеги, предлагам следното откровено самоописание на руския политически елит, изказано от руския политик (и тогавашен близък на Путин) Владислав Сурков в началото на този век:
"Ние приличаме на момчета от калните крайни квартали, които внезапно са се оказали в центъра на града. Шум, светлини, движение, наоколо е пълно с играчи и умници, търговци и лихвари. А ние, като едни цървули, пристъпваме от крак на крак и въртим глави, отворили уста и опулили очи. Готови сме всеки момент да се сбием, за да не ни измамят. Но докато продължаваме да сме такива, те, разбира се, че ще ни измамят."
Да, диваци като Путин, нахлули от калните крайни квартали, са готови всеки момент да се сбият с обитателите на цивилизования град. Но градът на свой ред разполага със съответните служби и институции, за да постави такива като него там, където им е мястото. Въпросът е тези служби и институции да бъдат задействани.
