Путин Богатир
"Дневник" препубликува текста от Портал "Култура".
Това са извадки от по-голям текст, опитващ се да прозре уж "загадъчната" руска душа. Публикувам ги тук с малки допълнения, защото смятам, че те ще ни помогнат да разберем защо Путин нападна Украйна и защо неговите приближени, а и голяма част от руснаците (не всички, слава Богу, поклон пред непокорните) така сляпо го следват в безумните му фантасмагории, сеещи кръв и разруха.
Има една картина на Виктор Васнецов, художника-передвижник, "Тримата богатири". От която - при внимателно вглеждане, ще се забележи, че руските богатири са не толкова защитници на Русия, колкото са защитници на властта над Русия. И нещо много важно: че деянията им разпростират властта на руския княз (без значение как се нарича той - Владимир Красное солнишко, Иван ІV Грозни, Йосиф Сталин или Владимир Путин) над други земи, превръщайки и тях в руска земя:
Е, то зависи - казва героят на Венедикт Ерофеев Гуревич в пиесата "Валпургиева нощ или Стъпките на Командора". - Всички територии са наши. По-точно, ще бъдат. Но не ни дават да си ходим из тях - очевидно от миротворчески съображения - за да си се задоволяваме с едната шеста от земната суша.
Игор Клямкин, един от съвременните руски "западници", задава резонния въпрос:
"Може ли Русия да живее в условията на мир? Мирна Русия, дълговременно мирна Русия - възможно ли е нещо такова?"
Билинните повествувания отговорят красноречиво - не: Вольга Святославич тръгва да завоюва Индия, Дунай заедно с Никитич дирят с боен марш годеница за княза в Литва, а Иля Муромец воюва в Сирия; богатирите са всъщност завоеватели. Самото название "богатыр" е заимствано от монголските нашественици - "багатур" (тюрк. baγatur) ще рече доблестен воин, герой. Богатирите приличат на монголо-татарските орди - повече завоеватели, отколкото стопани. Първата записана билина (в края на ХVІІ век) носи показателното заглавие: "Сказание о киевских богатырях, как ходили в Царьград и как побили цареградских богатырей и учинили себе честь" (Сказание за киевските богатири как отишли в Цариград и как победили цариградските богатири и си устроиха чест).
Бранители и нападатели, защитници и завоеватели, закрилници и агресори - такива са руските богатири. Завоеватели монголски, не скандинавски; самото име "богатир" го показва: богатири, не берсерки. Нито викинги, хеле пък варяги. Удивителна в тази връзка е тъждествеността, пълната еднаквост, които откриваме в безнаказаното и своеволно отношение към поданиците у монголо-татарския хан и у православния руски цар: Джовани дел Плано Карпини, монахът францисканец-минорит, първият европеец, посетил Монголската империя по поръчение на папа Инокентий ІV, пише в своята "История на монголите, наричани от нас татари":
Императорът на тези татари има изумителна власт над всички. Никой не смее да отиде в която и да е страна, ако императорът не му заповяда. Самият той посочва къде да бъдат вождовете, а те посочват местата на хилядниците, те пък - на стотниците, а стотниците - на десетниците. Отгоре на всичко те се подчиняват без каквото и да е противоречие на всичко, което нарежда той по всяко време и на всяко място, независимо дали то се отнася за война, смърт или живот. По същия начин, ако поиска нечия дъщеря, девица или сестра, те му я дават без каквото и да е противопоставяне И трябва да се знае, че всичко се намира дотолкова в ръцете на императора, че никой не смее да каже: "Това е мое или негово", защото всичко принадлежи на императора, тоест имуществото, товарният добитък и хората.
Борис Успенски от своя страна цитира множество чуждестранни свидетелства в своята студия "Цар и Бог. Семиотични аспекти на сакрализацията на монарха в Русия",
указващи у руснаците същото "всеотдайно" преклонение към царя-батюшка, самодържец и всевластник,
равносилно на монголското:
Исаак Маса например пише, че русите "смятат своя Цар за висше божество"; същото са писали и други автори. По думите на Г. Седербег русите "смятат царя почти за Бог", а Йохан Георг Корб отбелязва, че московците "се подчинявали на своя Господар не толкова като поданици, колкото като роби, смятайки го по-скоро за Бог, отколкото за Господар".
Астолф дьо Кюстин в своите бележки след прекосяването на Николаевска Русия[1] произвежда руското самодържавие като следствие от епохата на монголското иго: "След нашествието на монголите славяните, които някога били едни от най-свободните народи на света, се превърнали в роби най-напред на завоевателите, а след това - и на своите собствени владетели. Тогава робството се превърнало не само в реалност за тях, но и в основополагащ обществен закон".
Според Успенски идеята за "паралелизма между монарха и Бог" идва от Византия, но - колкото и да настоява, не единствен той, върху тази еднородност, императорът в Константинопол никога не е разполагал с такива огромни, даже и безмерни властови възможности за самоуправство, с каквито са разполагали руският цар и монголският хан[2].
Иван ІV Грозни например върши неща, несравними с делата на никой владетел в ромейската история, в римската обаче паралели колкото щеш - и Калигула, и Тиберий, и Нерон
"Страшният" цар обосновава всемогъщите си и неприкосновени права в знаменитата си кореспонденция със смоленско-ярославския княз Андрей Курбски[3] (князът от страх за живота си бяга в Жеч Посполита при крал Сигизмунд ІІ Август през 1563 г.) така:
Защо ти презря словото на апостол Павел, който проповядваше: "Всяка душа да се подчинява на владетеля, на властимащия; защото няма власт, която да не е от Бога: и този, който се противи на властта, противи се на властта Божия". Погледни на него и се вразуми: който се противи на властта, противи се на Бога, а който се противи на Бога - този се нарича отстъпник, а това е най-лошият от всички грехове. А е казано това за всяка власт, даже и за тази, добита с кръв и войни."
Порядките от голямото царство се преместват и в поземлените владения, където помешчикът е всевластен господар, притежаващ правото да се разпорежда със своите крепостни селяни както му е угодно, изпълнявайки всяка своя прищявка и наказващ с бой и смърт и най-малкия признак на съпротива. Във вдигналата много шум книга "Русия крепостната. История на народното робство" Борис Тарасов (подвизаващ се като художник с псевдонима Борис Керженцев) описва следния куриозен случай:
В имението на един богат граф паркът бил украсен с прекрасни статуи на антични богове и богини. Веднъж посетителите, дошли в необичаен час, с удивление забелязали, че всички постаменти са празни. На въпроса къде са се дянали изваянията, графският иконом невъзмутимо отговорил, че работят в полето - трябва реколта да се прибира, рекъл, а работните ръце не достигат. Първоначално шокирани от този отговор, гостите разбрали, че за "статуи" в графския парк служили крепостни мъже и жени, разсъблечени до голо и боядисани с бяла боя, наподобяваща цвета на мрамора. Сам графът обичал да се разхожда из алеите, а ако някоя от "статуите" през това време помръднела, - очаквало я незабавно наказание за това в конюшнята, под пръчките на кочияшите.
В начина, по който се упражнява властта в северната империя, личи двусъставност: монголоидно византийство, ромейство с татарски очи.
Георгий Федотов е на същото мнение: "Православно ханство" нарича той Московското княжество. Даже може да кажем: държавата Русия е последният остатък от великата монголска империя на Чингиз хан, а руската идея за държавност води своето начало не от другаде, а от воинските биваци, издигани от техните учители по държавно устройство насред монголските степи. Неслучайно толкова много татарски благородници бягат в Московията по време на разпада на Ордата, приемат православието и се превръщат в благородни дворяни, които царят награждава с крепостни села.
Същата неделикатна откровеност за Руската империя като наследница на Монголската откриваме при княз Николай Трубецки: "По такъв начин, в историческа перспектива, тази съвременна държава, която може да назовем и Русия, и СССР (работата не е в названието), е част от великата монголска монархия, основана от Чингис хан". Или, както по-предпазливо се изразява философът-есеист Григорий Померанц: "Ние получихме [] самодържавието от татарите".
Неслучайно Йоан IV Грозни, Петър I Велики и Йосиф Сталин - тримата самодържци, използвали най-студенокръвно страшните монголо-татарски методи на управление
с оправдание за държавнически подем към светло бъдеще, и приложили с невъобразима жестокост всякакви човеконенавистни изтезания с цел създаване на световна империя без оглед страданията и нещастията, понасяни както от отделния човек, така и от целия народ, са в същото време най-тачените и почитаните "строители" на идеята за Велика и Свята Рус, най-първото господарство на земята. В Русия сякаш няма значение дали си изтънчен интелектуалец от най-висока проба, или пък безпросветен селянин, надигащ водка нейде в сибирската пустош - стане ли дума за империята, за государството, всеки (изключенията са минимални) без частичка съмнение застава на тяхна страна.
"Святата Рус", империята, господството оправдават всяка свирепост и бруталност, защото нищо по-важно няма и по-съществено от тяхното въздигане и абсолютно битие, от тяхното величие. Не върховенство на закона, а върховенство на самовластието. Това е причината Петър I да подкарва старата Русия към развитата Европа с монголски камшик - той наистина европеизира някогашните руснаци, но с татарски методи[4]. Което не смущава техните потомци, напротив - пеят му панегирици. Както пеят и на друг "монголец" с имперски мераци, тоя път с грузински корени. Чингиз хан, Грозни хан, Петър хан, Николай І хан, Йосиф хан, Путин хан - все едно, никакво значение нямат за тях методите, жертвите, съсипията, важно е едно: Русия да бъде империя "най-могъща на света"!
Русия всъщност се състои от две "формообразуващи" я начала без нищо общо помежду си - едно северно, скандинавско-варяжко, и едно източно - монголско-татарско. Неслучайно епохата на първото Борис Акунин определя като Русия "Част от Европа", а епохата на второто - "Част от Азия".
Руската държава със столица Москва е рожба на Азия и монголците и тя продължава да носи тези свои родилни петна до днес.
Родилни петна, които днес се превърнаха в агресия срещу Украйна. И защо - само защото иска да бъде свободна от въобразилия се за монголски самодържец Путин. Нахлуват ли, нахлуват богатирите с боздугани и с танкове, за да сеят смърт и разрушение
--------------------------------------------
[1]Тези пътни бележки на маркиз Астолф дьо Кюстин, събрани в съчинението му "Русия в 1839 година", толкова силно разгневяват и император Николай I, и руското обществено мнение, че поетът Иван Тютчев се заема да обори френския благородник в специална статия, адресирана до главния редактор на аугсбургския "Всеобщ вестник" д-р Густав Колбу, където - в отговор на твърдението на Кюстин, че Русия била "тюрьма народов" (затвор на народите), назовава съчинението му: "жалък памфлет".
[2]Писателят Борис Акунин, заел се да изследва руската история във връзка с поредното прекрачване на Кремъл към "самодържавния модел", осъществено при/от Владимир Путин, открива следния парадокс, пронизващ северната империя като червена нишка от XV та чак до XXI век: "Оставайки по структура, устройствен принцип и идеология държава от "ордински" тип, Русия ще се стреми да заеме важно, а пък ако се получи - и доминиращо място в европейската политическа система". И още: "Самият възглед за това, че един човек може неограничено да се разпорежда с делата на княжеството, е някак неруска - така управлявали в Златната орда, но не в Рус. [] Към края на княжеството на Иван III обаче положението на монарха се въздига до такава небивала висота, че за страна с подобно властово устройство влиза в употреба новото наименование "государство" (държава) - като производно от думата "государь" (господар), тоест нещо, принадлежащо на един-единствен човек".
[3]Според неговия съименник, писателя Андрей Битов, Андрей Курбски е първият руски дисидент.
[4]"За четири месеца бясна работа, при която загиват поне половината от работниците, 20 000 военноповинни построяват Петропавлоската крепост, копаейки земята с голи ръце, влачейки греди и камъни на гръб или с каруци, пренасяйки пръст в полите на рубашките си - пише за създаването на Санкт Петербург британският историк Орландо Файджис. - Двеста и петдесет хиляди крепостни и войници дори от такива далечни места като Кавказ или Сибир работят двадесет и четири часа в денонощието: изсичат гори, прокопават канали, прокарват пътища и строят палати. Дърводелци и каменоделци, на които с указ е забранено да работят другаде, се стичат масово в новата столица."