Само преди половин година руският президент Владимир Путин заяви в дълъг, пропит от исторически ревизионизъм текст, че руснаците и украинците са "един народ", част от "едно цяло", а сега между тях била издигната стена. С инвазията тази седмица Путин се изправи срещу стената.

Действително, във формираната преди 1150 години огромна държава Киевска Рус са основите и на Украйна, и на Русия, и на Беларус. Освен езиково и исторически обаче, от десетилетия Русия и Украйна все повече се разделят политически. След две революции (2005 и 2014 г.) между тях застава и една война. От тази седмица те дори нямат дипломатически отношения.

Как се стигна дотук? "Дневник" припомня как кризите се насложиха една върху друга в отношенията на Русия и Украйна в последните години.

Киев и Москва успешно постигнаха договорености по някои въпроси след разпадането на Съветския съюз. Украйна предаде на Русия запасите си от ядрени оръжия, третите по големина в света, съгласно т. нар Будапещенския меморандум срещу гаранции за сигурността си. Украйна също така прие, че базираният на полуостров Крим Черноморски флот е изцяло руски.

Пукнатините обаче се виждаха. Още през 90-те имаше криза заради плащането на руския газ. Тази от края на 2008 и началото на 2009 г. остави Европа на студено за три седмици. Оттогава Москва повече от веднъж е плашила европейски държави с люта зима: Украйна бе ключова точка на транзит за Европа.

През 2004-2005 г. Оранжевата революция изкара хиляди на улицата. Украинците протестираха заради фалшификации на президентските избори в полза на ориентирания към Москва Виктор Янукович, за сметка на прозападния националист Виктор Юшченко (който по време на предизборната кампания бе отровен с диоксин). В крайна сметка се състояха нови избори, които Юшченко спечели.

Пет години по-късно Янукович все пак победи на следващите и отношенията с Русия се затоплиха, но не за дълго: ситуацията в света и геополитическите избори в Киев изиграха решаваща роля.

Разширяването на НАТО на изток обтяга особено отношенията между Русия и Запада от 15 години. Формално алиансът и Москва подписаха в края на миналия век политически документ, с който обявиха, че "не се смятат взаимно за врагове", а през 2002 г. създадоха и консултативен орган между двете страни. Пет години по-късно обаче Путин произнесе добилата световна известност Мюнхенска реч по време на годишния форум за сигурност. След остри критики към Запада и САЩ той говори за дадени от НАТО гаранции около обединението на Германия, че няма да се разширява на изток; формален ангажимент не е поеман.

Русия вижда в разширяването на НАТО на изток заплаха, в потенциалното членство на дълго свързаната с нея политически и икономически Украйна - червена линия. В средата на 2010 г. Янукович предложи закон, който не позволява присъединяването на Украйна към НАТО (Киев не може да става част от нито един военен блок).

От 2018 г. обаче, при избрания след свалянето на Янукович Петро Порошенко, в преамбюла на конституцията ѝ пише, че страната "препотвърждава европейската идентичност на украинския народ и необратимостта на европейския и евроатлантическия курс на Украйна".

Тъкмо евроинтеграцията, а не НАТО, се оказа препъникамъкът за Янукович.

През есента на 2013 г. внезапно се отказа от Споразумение за асоцииране с блока (което би укрепило икономическото взаимодействие с него). През декември предпочете да укрепи връзките с Русия, като се стреми към Евразийския съюз и митническия съюз между Русия, Беларус, Казахстан и още няколко бивши съветски републики - две организации, задълбочаващи икономическата интеграция в голяма част от постсъветското пространство.

Последваха масови протести срещу Янукович и правителството му, които след това бяха подкрепени от Запада и продължиха и в началото на 2014 г. Насред ескалация и кървави инциденти като десетки убийства със снайпери в центъра на Киев парламентът обяви Янукович за нелегитимен на 22 февруари и той избяга в Русия. Новата власт избра проевропейски курс.

Едва година по-късно Путин разказа открито пред руснаците, че след бягството на Янукович заседавал цяла нощ със службите.

През февруари 2014 г. войници без опознавателни знаци (едва по-късно Путин потвърди, че са руски сили) завзеха парламента на Крим. Москва твърдеше, че защитава етническите руснаци (60% от населението - най-високия дял в цяла Украйна), макар да нямаше доказателства за заплаха срещу тях.

Русия анексира Крим през март 2014 г., след като "неизвестните" сили овладяха столицата Симферопол и ключовия град Севастопол. Това бе наречено "присъединяване" към Русия (след като 97% гласуваха "за" на референдум, който международната общност не признава заради проблеми с наблюдението и присъстнието на руски военни сили), или "връщане", защото полуостровът е бил част от Русия и Съветския съюз около 180 години преди това.

Няколко седмици по-късно Русия подкрепи сепаратисти в Източна Украйна. Те обявиха обширни територии около градовете Донецк (петия по големина град на Украйна) и Луганск (така наречените Донецка народна република и Луганска народна република) - в Източна Украйна, на границата с Русия - за независими, но до тази седмица нямаха признание от нито една суверенна държава. Киев и Западът обвиниха Москва, че ги снабдява с оръжия, но тя настояваше, че няма общо с конфликта. Териториите с население близо 3 млн. души се оказаха силно зависими от Русия, която започна да издава и паспорти на жителите им.

В областите, засегнати от последвалия въоръжен конфликт с най-малко 14 хил. жертви между армията на Киев и сепаратистите, е индустриалното сърце на Украйна и то бе тежко засегнато от сблъсъците.

Все пак с международни усилия се стигна до крехко - но досега по-скоро спазвано - примирие между Киев и сепаратистите. Две споразумения, сключени през 2014-2015 г. с посредничеството на Франция и Германия, спомогнаха за деескалация. Договореното през 2015 г. бе в 13 точки и включваше няколко основни момента: автономия за сепаратистите в Донбас; амнистия за бунтовниците; изтегляне на всички бойци (включително чужди - руски и други); връщане на контрола върху източната граница с Русия от сепаратистите към Украйна. Русия твърдеше, че не е част от конфликта и от споразуменията не следват задължения за нея.

Всичко това отчужди голяма част от украинците от Русия и утвърди ориентацията ѝ на запад, към НАТО и ЕС.

Русия струпа войски край Украйна два пъти за последната година, но първият път, през пролетта на 2021 г., силите бяха изтеглени няколко седмици по-късно. Вторият случай бе през есента на миналата година, когато Москва твърдеше, че няма планове да напада Украйна, но повтаряше, че са ѝ нужни гаранции за сигурност, свързани с присъствието на НАТО в Източна Европа и мястото на Украйна.

Тогава Русия изложи основните си искания към Запада, които според Москва могат да гарантират сигурността ѝ:

Първото е немислимо за отбранителния съюз, който се ръководи от принципа, че всяка страна, която пожелае, може да кандидатства и да работи за членство. Второто също е немислимо, защото Алиансът не може да се дели на първа и втора категория членки. Вместо това и НАТО, и САЩ предлагат алтернативи за сигурността на Русия, които за нея са недостатъчни.

Западни представители многократно са изтъквали, че членството на Киев в Алианса в момента изобщо не е на дневен ред (Киев не покрива и критерии, свързани с демокрацията и усилията за борба с корупцията). Учудване наскоро изрази и германският канцлер Олаф Шолц. Отговорът на руския президент е, че това не е достатъчна гаранция. Аргументът му бе, че при присъединяването си към НАТО Украйна би пожелала да си върне Крим и да поиска помощ от съюзниците по чл. 5 (атака срещу една държава е атака срещу всички в блока), а това би означавало война между Запада и Русия.

Комбинацията между тези опасения и недоказаните твърдения за "геноцид" в Донбас и другаде срещу етнически руснаци, заедно с обвиненията в неспазването на Минските споразумения, станаха повод не само за най-голямото струпване на руски сили по границата на независима Украйна, а и за признаването на двете "народни републики" насред съобщения за размяна на огън и десетки случаи на нарушение на примирието между армията на Киев и сепаратистите.

Путин впоследствие допусна че ситуацията може да се "поправи", ако Украйна се откаже и от НАТО, и от Крим.

Два дни след това признаване "републиките" поискаха официално помощ от Кремъл. Последва войната.

Тъй като Русия системно повтаря, че сегашната архитектура на сигурността и разширяването на НАТО са източник на притеснение, очакването на много политици, дипломати и експерти преди руската офанзива беше, че с действията си Путин търси решение тъкмо на този въпрос: натискът по границата е коз в тежки преговори със Запада, докато Русия се надява или да получи отстъпки от САЩ и Европа, или да срине украинското правителство.

За представата на Путин за Украйна обаче говорят коментарите му, обрисуващи Украйна като изкуствено създадена от болшевиките цялост, изрязана от Русия от враговете ѝ. Ако действително го мисли, той неизменно вижда самостоятелна Украйна в сегашния ѝ вид като заплаха. В такъв случай поводът за инвазията и оправданията за нея нямат никакво значение.