Авторите на книга за Холокоста: Злодеите трябва да бъдат наказвани навреме
"Дневник" препубликува от "Артакция" интервю с Майкъл Грюнбаум, автор на разтърсващия мемоар за Холокоста "Някъде все още има слънце", и с Тод Хазак-Лоуи, негов редактор. Поводът е преводът на книгата на български. Тя е посветена на 1,5 милиона еврейски деца, които са убити по време на Холокоста, както и на всички, живели с Майкъл Грюнбаум по време на две и половина годишното му пребиваване в концентрационния лагер Терезин в Чехословакия.
Признавам си, че не знам как да започна този разговор... Три десетилетия след рухването на Желязната завеса и 70 години след ада на Втората световна война и Холокоста сме свидетели на нов погром и геноцид срещу мирни граждани в сърцето на Европа. Допускахте ли ескалацията на напрежението да стигне дотук?
Майкъл Грюнбаум: НИКОГА!
Путин бомбардира и унищожи Мемориалния център на Холокоста в Бабин Яр - това трябва да е стъпка от процеса на "денацификация". Смятате ли, че агресията беше предотвратима със средствата на дипломацията? Американският историк от руски произход Юрий Фелщински още през 2014 г. предупреждава, че "Крим е само началото" от похода на Путин към реставрация на "имперското величие на Русия".
Майкъл Грюнбаум: За съжаление, г-н Фелщински е прав. Според мен просто нямаше начин дипломацията да предотврати плановете на този лунатик. Предвид всичко онова, на което сме свидетели, Украйна може да бъде опустошена - да се чудиш защо го прави Путин, освен заради полезни изкопаеми и т.н.
Аз съм роден в Чехословакия и затова все още ясно си спомням как на конференцията в Мюнхен през септември 1938 г. Хитлер поиска от британския премиер Чембърлейн и от френския министър-председател Даладие да му бъде дадена Судетска област, северната част на Чехословакия, защото там имало много немскоговорещи жители, които настоявали за обединение с Германия. Хитлер получи каквото искаше, Чембърлейн и Даладие се върнаха в своите страни и обявиха, че току-що са предотвратили световна война!
Разбира се, Хитлер не беше доволен от постигнатото и постави ултиматум на чешкия президент, който по онова време вече беше стар и болен човек и който припадна в стаята в момента, когато Хитлер му постави ултиматума... Когато се съвзе, подписа всичко и Хитлер нахлу в Прага на 15 март 1939 г. На 1 септември същата година Хитлер започна Втората световна война, като атакува Полша. Ние, западните страни, трябваше да спрем Путин, когато открадна Крим от Украйна, а на него това му се размина. Ако го бяхме направили, нямаше да сме в настоящото положение. Такива престъпници трябва да получават шамар още в началото!
"Някъде все още има слънце" е разказ за Вашите премеждия в Терезин - транзитния лагер в Северна Чехословакия, където събират евреи, преди да ги изпратят в Аушвиц... Все пак защо решихте да разкажете тази история 70 години по-късно?
Майкъл Грюнбаум: Моите издатели решиха историята да бъде разказана от гледната точка на юноша. Може би защото бях написал и се опитах да публикувам детска история за живота ми в Терезин, в която разказвач е мечката, която ни спасява. Майка ми беше събрала всякакви изрезки в Терезин и направи албум от тях при нашето освобождение.
Когато емигрирахме, тя го взе със себе си, а когато почина, аз го наследих. Като наближих 80-годишна възраст, реших да го даря на Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон, окръг Колумбия. Помолих уредничката да дойде в къщата ми и да го разгледа, за да прецени дали представлява интерес за тях. Тя не можеше да повярва, че вижда всичко, което видя.
Напоследък им се случвало да получат отделно писмо или един документ, но не и цяла колекция като моята. Беше толкова развълнувана, че я показа на целия борд на музея и колегите й също много се развълнуваха, така че аз на свой ред бях завладян от това вълнение и седнах и написах тази "детска" история. След като се опитвах да я публикувам в продължение на 2,5 години, най-накрая получих телефонно обаждане от редактора на Aladdin Book, дъщерна компания на Simon&Schuster. Казаха, че им харесва написаното от мен, но смятат, че историята изисква добре структурирано съдържание, затова ще изпратят професионалист (Тод Хазак-Лоуи - бел. ред.), който да ме интервюира в дома ми и да ми помогне да напиша книга не само за Терезин, но и за някои други аспекти на житейския ми път. Така се роди "Някъде все още има слънце".
Помните ли съдържанието на филма "Апартаментът на Олег", който сте рискували да гледате като малък в Прага, представяйки се с името Кристоф?
Майкъл Грюнбаум: Изобщо не помня филма, който отидох да гледам. Честно казано, бях твърде уплашен, че някой ще ме забележи и ще докладва за мен. А дали си заслужаваше риска - знаете ли, когато движенията ви са толкова ограничени, колкото бяха движенията на евреите по онова време, вие поемате риск дори само за да си поемете дъх, да изживеете няколко мига свобода.
Какво се случва в душата на едно дете, когато осъзнае, че родителите му не са достатъчно силни, за да го защитят от смъртта, а Бог е дума, лишена от смисъл?
Майкъл Грюнбаум: Бях възпитан в много религиозно семейство. Поне баща ми и неговият баща бяха много религиозни - всъщност те заемаха двете най-престижни места в Altneuschul, известна синагога в Прага. Но след войната, след като преживях Холокоста, убийството на баща ми и повечето ми близки роднини с изключение на майка ми и сестра ми, никога повече не присъствах на службa в тази синагога. Организирахме бар мицва на тримата ми синове, оттогава съм посещавал някои служби по големи празници, но като цяло изгубих вяра, че има Бог - не можех да разбера как е възможно да има Бог, който допуска съществуването на Холокоста?
Майка Ви проявява невероятна смелост и изобретателност в лагера. Никога няма да забравя нейните плюшени мечета... Сестра Ви също споделя пребиваването в Терезин и смътното очакване за по-голям ужас в Аушвиц. Как се преживява такава семейна травма?
Майкъл Грюнбаум: Спомням си, че един ден заварих майка ми в Терезин, докато спореше шумно със сестра ми. Тогава сестра ми беше на 18 години, имаше приятел в Терезин и когато го включиха в групата за транспортиране до Аушвиц, тя реши да отиде с него. Излишно е да казвам, че майка ми беше категорично против тази идея. Тя убеди сестра ми, че след войната ще се намерят двамата с приятеля й и ще живеят спокойно заедно до края на живота си. Накрая сестра ми се предаде. След войната дириха името му във всички възможни списъци, но той не се върна... Сестра ми живя още 60 години, след като емигрира в САЩ, където се установи и създаде щастливо семейство със своя съпруг и двамата им синове.
Книгата отдава дължимото на Франсис Майер, известен още като Франта. По думите ви той се превръща в нещо като духовен баща на около 80 момчета в лагера и ги научава да оцеляват заедно. Солидарността ли е най-важният завет, който получихте от него?
Майкъл Грюнбаум: Франта беше само с 8 години по-голям от нас, а му беше поставена задача да озаптява 40 буйни момчета в една стая в лагера Терезин. Трябваше да спазваме някаква хигиена, за да не се разболеем. Така че дисциплината беше номер 1 в неговия дневен ред, но той също така упорито се стараеше да ни накара да забравим за мизерните условия, в които се намирахме. На моменти си уреждахме тайни уроци от добре известни професори по различни предмети. Той ни научи да пеем и ни помогна да сформираме футболен отбор, който се състезаваше срещу момчета на подобна възраст от другите стаи - по този начин Франта възпита у нас истински дух на нешарими.
След емиграцията той продължаваше да се обажда на всеки от нас, оцелелите от Терезин, през няколко седмици. Постоянно бяхме във връзка и му разказвахме с какво се занимаваме - ние останахме негови деца до края на живота му.
Умберто Еко казва, че ако фашизмът се завърне, то ще е заради неспособността ни да го разпознаем, но фашизмът в известен смисъл не си е тръгвал... Кое подклажда страстите на крайните националисти?
Тод Хазак-Лоуи: Изглежда, че силите на либерализма и несвободата все още са в конфликт, колкото и да сме се надявали, че либерализмът е надделял преди десетилетия. Както се вижда, "крайният национализъм" се насърчава от определени типове нелиберални, авторитарни лидери, защото хората твърде често (или винаги при определени обстоятелства) могат да бъдат обединени от ксенофобията и от усещането, че са експлоатирани или наранени от друга група хора.
Днес сме свидетели и на т.нар. хибридна война, която води до размиване на границите между информация и дезинформация, между истина и лъжа. Това ли е най-опасният инструмент в ръцете на тираните?
Тод Хазак-Лоуи: Не мисля, че това е най-опасният инструмент, повече ме притесняват истински смъртоносните оръжия. Като оставим тях настрана обаче, без съмнение целенасочената, систематична употреба на дезинформация се е превърнала в централен инструмент сред автократичните лидери. Нашите общества изглеждат полупарализирани от безкрайната битка за фундаменталните истини, определящи съвременната реалност. Тази парализа лесно се употребява от антидемократични политически фигури.
Какво трябва да предприеме светът, за да гарантира мира и да направи невъзможни касапници като Втората световна война и Холокоста? Отчайващо е, че на фона на цялата антивоенна литература, която е изписана, вместо да се борим срещу социалните неравенства и надвисналата екокатастрофа, ние ще продължим да увеличаваме бюджетите си за оръжие.
Тод Хазак-Лоуи: Това е труден въпрос. В крайна сметка трябва да намерим начин да действаме според нашите ценности, а сред тях трябва да са мирният живот, мирното съвместно съществуване с другите.
Трябва да се информираме за лидерите, за които гласуваме; нещо повече, трябва да сме информирани във всичките си действия. Тревожното при тази руска инвазия в Украйна е, че всички съзнаваме колко абсурдно ненужна и неоправдана е тя. Трябва да накажем онези, които използват сила, за да постигнат целите си, но в същото време трябва да продължим да насърчаваме алтернативи на въоръжената сила, включително на международната арена.
Майкъл Грюнбаум: Скорошно проучване показа, че само ¼ от учениците имат някакви познания за Холокоста. Сега в САЩ има 20 щата, в които преподаването на Холокоста е задължително. Трябва да започнем с възпитанието на децата. Това е единствената ни надежда.