Антония Апостолова е от по-рядката порода писатели, които нямат навика да се загръщат с егоцентричното наметало на втренчения само в себе си творец.

За нея литературата е не просто лично призвание, а обществена кауза. Новоиздадените книги на други автори са част от eжедневието ѝ, наравно с нейните лични проекти. А сайтът ѝ "Литературни разговори" бързо се утвърди като трибуна на достоверни рецензии на българска и преводна проза и поезия, както и на смислени интервюта с родни творци.

Последният роман на писателката "Нас, които ни няма" от ИК "Жанет 45" е нейната трета книга. Тя излезе през 2021 г., но поради различни стечения на обстятелствата досега в София бе анонсирана само в рамките на миналогодишния Коледен панаир на книгата в НДК.

Сега празнотата от липса на официално представяне на едно от стойностните български заглавия, издадени през изминалата година, най-после ще бъде запълнена. С премиерата на "Нас, които ни няма" на 10 май, вторник от 18:30 във FOX book café на ул. "Гладстон" 32. В присъствието на авторката, на литературния критик Амелия Личева и на поета и писател Нинко Кирилов.

Романът на Антония Апостолова като че ли не е написан, а избродиран прецизно като гоблен. Читателят още от първите редове е обзет от усещането, че нито една дума в него не е поставена случайно. Фразите са дръзки и често необичайни, но леки и точно пасващи на фабулата. А в трагичната история за любов между двама тийнейджъри през 90-те години, всеки, израснал през онова специфично време на начало на прехода, лесно разпознава поне частичка и от своето ежедневие тогава. За останалите остава удоволствието от четенето.

- Това е страхотно признание! Истината е, че сама с вълнение осъзнавам колко добре приети - и вече дори специално очаквани от някои мои верни читатели (пък даже и от някои автори) - са интервютата, които правя не само за моя сайт, но и за други две медии. Особено тези със съвременни български поети.

Работила съм дълги години като редактор-журналист, но рядко в жанра на интервюто. А разговорите с писатели се оказаха изключително мое, органично и уютно начинание. Усещам някакъв дълбок опит в себе си, взел се кой знае откъде - вероятно от безкрайното четене.

Опитвам се да създам собствен почерк в езика им, както и в начина, по който ги провеждам - обикновено по повод на новоизлязла книга и задължително плътно по тъканта на текста, без никакви елементи на "лайфстайл" журналистика.

Нищя книгите, връщам авторовите редове като въпроси към самия него, задавам ги така, че - както наскоро ми писа един от интервюираните - "със сигурност ще ме затруднят, защото ровят право в темите".

Откакто правя сайта си, реално съм и от двете страни на барикадата. Сега, когато след дни ще представям третата си книга, непрекъснато ми се налага да сменям двете роли - на питащ и питан. Дори понякога си давам сметка, че за външния наблюдател не е съвсем ясно кое е първото, по-важното за мен. А то - няма как да е иначе - е именно авторството.

В моето съзнание няма съмнение, че аз съм преди всичко пишещ човек (по дефиницията на Иван Станков, за когото мнозинството автори са именно "пишещи", а званието "писател" е нещо изключително, рядко, специално давано). Но именно като такава, имам усет към въпросите - в идеалния случай усилието да ги задаваш на себе си и на някого другиго би трябвало да е същото.

Мога да си представя какво бих искала да питат мен за книгата ми и правя същото за техните. Но в същото време много обичам да отговарям на смислените чужди въпроси - именно защото възприемам това като някакво своеобразно продължение на писането. Интервюто е възможност за (себе)дописване.

- Господи, сега се замислих, че всъщност е тъкмо обратното. Не се отървавам от чудовища - съхранявам любими. И хора, и неща. Писането лекува, освобождава, чисти травми, язви и липси - това всички го знаем, него неизбежно го има, азбучен банализъм е.

За мен това "излекуване" се състоеше в обезсмъртяването на любимите мъртви, в съхранението на тези летливи щастия, болки и споделености. Излекуване от преходността. От изтриването на писания с молив живот.

Прототипът на моят протагонист и разказвач си отиде преди да навърши 20, затова чрез книгата му дадох глас на 43-годишен мъж, с който той да разкаже нас двамата, които ни имаше. Които се обичахме на 16. Така, че да не е истина, че вече ни няма. Аз пък разказвам за моите отишли си към днешна дата близки - дядо, татко, сестричката ми, другите - сякаш съм още на 16 и тях още ги има. И всичко още предстои.

Романовото време ни дава възможност да разказваме още от утробата, още от предутробния мрак, както го правя във втората, моя част на книгата. То ни дава възможност да разказваме дори от смъртта. Да преобърнем законите на физиката, която присъства силно в романа ми като поетична метафора за космическите размери на любовта, както и на всичко, което на 16 - единствено и само тогава - можем да кажем, че (ще) съществува завинаги.

- Не знам дали е справедливо това поколенческо разграничение. Да, инстинктът ми е да кажа: боже, какви бяхме ние, а сега какви са тези след нас. Но истината е, че моята аналогова тийнейджърска история, макар и разказана през гласа на над 40-годишния мъж, може да се случи и днес в дигиталния свят, защото базовите ни чувства, слабости, нужди, опасения, копнежи са (почти - нека сложим все пак едно почти) едни и същи.

Дълго време си мислех, че точно моето поколение - ама точно моето - е най-преходното, най-обърканото от двата свята, най-бавно съвзелото се и намерило мястото си, най-прецаканото. Но и това е заблуда, поне донякъде. Както донякъде е заблуда, че "чалгата ни превзе".

Ето, мен например чалгата никак не ме е превзела, хората в моя балон, същия от 90-те насам, в който слушахме онези банди, споменати в книгата, четяхме онези книги, мислехме онези екзистенциални неща - и тях не ги е превзела. Още ни има. Както пиша в романа, цитирайки Стивън Хокинг, "съществуват цели антисветове с антихора от античастици".

Променят ли се бунтовете? Основанията. Методите. Вероятно - но всичко това е отвън. Отвътре сме същата библейска рохкава човешкост. Оптимизмът е темперамент, той е възраст, той е настройка - няма нищо общо с основанията. Както любовта няма общо със заслугите. Както надеждата може да бъде агония или лудост.

Надявам се, че в романа съм показала именно това - че баща ми през 70-те и героят ми Мартин през 90-те са всъщност от едно и също поколение. Надвременно поколение, обединено не от възрастта, а от еднаквата чувствителност и ранимост, от общата способност за попиване и изплюване на света.

Не искам да те плаша, но това поколение никога няма да се "справи" със света. То ще преминава през него, отнасяйки със себе си най-много абсолюта на някой ленив следобед, в който сме се прегръщали до разтваряне.

- Нима обезсърчаването от всичко това не е именно най-силният повод за създаването и мисленето на литература? Винаги е било. Онова, което изреждаш във второто изречение на въпроса си, е историческо дежа ву, но това, което ме потриса и изумява в нашите тукашни реакции е, че нищо не сме научили от повторенията. Че очовечаването се оказва мираж.

Не, тук няма място за различни гледни точки, за разнообразни емотикони, за базиране на разни, дори и рационално валидни, аргументи. Тук, както в това, че "И все пак тя се върти", е единственото място за "диктатура" - диктатурата на моралните императиви.

Що се отнася до литературата, тя е безкраен процес - точно сега, в този момент, тя се поражда в нечие съзнание, което наблюдава случващото се. И макар че още в първите дни на войната в Украйна спонтанно избухнаха стихове, текстове, цитати, всички знаем, че истински дълбокото осмисляне има нужда от дистанция във времето, от отминалост. Дано тя настъпи възможно по-бързо.

- Мисля, че днес войната на всички войни, "базовата" война, така да се каже, е именно тази за истината. Единственото граматично число на истината (ние сме живели в него) е опасно, когато тя е в кавички, подменена е от спуснатата отгоре пропаганда - но вече споменах кога най-смисленото действие е да се придържаме към единствеността на моралните аксиоми, които без съмнение можем да наречем истини.

Що се отнася до втората част на въпроса, нямам еднозначен отговор. Да, знам, че вероятно правилният е, че разпознаваемите, важните, известните трябва да го правят - всички следим позиции, търсим потвърждения, обръщаме се за ориентир към личности. Просто в мен, интроверта, има известна умора от дежурните публични фигури, особено автори, които са се изявявали като морално и духовно извисени стожери по всеки един повод, като ангажирани, но едновременно интелектуално дистанцирани социални коментатори.

В тази "дежурност" някак несправедливо потъва усещането за острота и изключителност, когато се случва нещо толкова ненавистно и непоносимо като войната днес. Малко ме е страх и от формулировката кое на кого е работа - може би защото днес има някакво абсолютно размиване на подобни граници.

Това, което ми дава повече убеденост, е не, че "Пинк Флойд" направиха специална песен (което е абсолютно прекрасно само по себе си), а това, че срещам хора, за които съвсем случайно откривам как тихомълком са работили с часове в полза на бежанците, дали са свой имот на украинско семейство, поканили са майка и дете да живеят у тях въпреки собствените си затруднения, купили, пакетирали и изпратили са необходими неща до български училища в Украйна и т.н. и т.н.. Това спазване на евангелското "когато правиш добро дело, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната" ми носи много повече надежда и смисъл.

От друга страна, още в първите дни на войната мои познати отбелязаха, до голяма степен справедливо: и какво като сложим украинския флаг на профилната си снимка. Ами нали това е най-тъжното: че сме стигнали дотам, че да трябва да се обозначаваме, да се маркираме.

Защото е страшно внезапно да разбереш, че твой приятел, съученик от гимназията, колега има "особено мнение", чел е нещо си там, което обяснявало нещата, чувал е, че не било точно еди-как-си. И затова може да "разбере" убийството на дете или младо войниче, и да сложи усмивка, за да изрази снизходителното си съмнение.

Вече започвам да си мисля, че съмнението - един от най-висшите подходи на търсещия разум - днес се е изродило в тъкмо обратното: в параван на един абсолютно парализиран и промит "ум". Колко тъжно е, че имаме нужда от демаркационни линии. Колко тъжно е, че тук, днес, в България, хората с украинските флагове са смислените човешки личности, а тези с трикольорчетата са безродните и настървени същества. Дано ми бъде простено за тези грозни думи.

- Съпругът ми през ден се опитва да ме убеди, че ако завърша еди-кой си курс, ще стана страхотен project manager (защото и без това съм била домашният логистик и съм командвала). Преди това се опита да ме направи някакво IT като него, убеждавайки ме, че не било въпрос на математика. Е, не стана.

Петнайсет години преди това работих като редактор-журналист в новинарските медии. Завърших английска филология, но след година-две в английската редакция на БНР нито се отдадох на преподаване, нито изцяло се заех с преводи. Въпреки че правя и това - най-вече на поезия.

Преди време се бяхме срещнали с проф. Шурбанов (учила съм превод при него по време на магистратурата), след като беше дошъл на премиерата на сборника на Амир Ор, чийто съпреводач съм. Той така ентусиазирано ме насърчи да продължа да превеждам, да бъда сред новите лица на превода у нас, беше ме поканил специално да си поговорим за това, но

Истината е, че това, което правя сега, ми е най на сърце. Да рецензирам ръкописи, да консултирам литературно авторите, но най-вече да редактирам, да "бъркам" в текстовете им, да намествам скелетите им. Има някакво усещане за транс в това "лекуване" на текста, в тази своеобразна рехабилитация, след която думите прохождат. И онзи момент, в който авторът ти каже: боже, станало е прекрасно, благодаря за страхотната работа.

Ха, странно. Всъщност на теория в романа би трябвало да "свалям" летвата, защото сборникът ми с разкази "Потъване в мъртво море" (Жанет 45, 2019) излезе преди него, но всъщност именно той е писан на сегашните ми години и е далеч по-зрял, по-обработен, по-литературен. А романът всъщност е започнат много преди него и е писан спорадично дълги години, така че реално е по-дебютен, по-първичен. Беше общо решение с издателите.

Но да, сега отново изоставям "тийнейджърството" и се връщам към настоящата си зрялост с една не по-малко (авто)биографична история, този път изместена към моя съпруг евреин, неговата семейна история в Израел и една фикционална наша тук, в България.

Имам още доста работа, макар и доста да съм свършила. Но вече междувременно заченах и друга нова книга, а и събирам и идеи за нови разкази. Но времето, Господи, времето ми се надсмива И ето пак повод накрая да се върнем към началото - нека не забравям, че освен за моите книги, трябва да се "грижа" и за книгите на куп съвременни български и чужди автори, за които искам да напиша или интервюирам. Отчайващо е, нали (смее се)?