Всъщност е твърде ограничаващо да наречем Венцислав Диков просто "художник". Да, той е такъв, при това доста продуктивен, но живописта е само едната страна на многоликата му творческа натура. И далеч не описва изчерпателно артистичните търсения в живота му.

Венци Диков е и музикант, при това дипломиран класически китарист. Произхожда от фамилия с традиции в класическата музика четири поколения назад. Син е на големия български пианист Антон Диков, а почти всичките му роднини са пианисти, цигулари, тромбонисти, кларинетисти.

Изложбите му често са съпроводени с концерти с произведения за класическа китара на предпочитани от него композитори. Понастоящем преподава китара в Музикалното училище в София. И сам се пробва да композира, като негово произведение е изпълнявано на фестивала Ars Musica в Броксел през 2014 г., а друго печели конкурс и звучи в Националната художествена галерия във Вашингтон през 2013 г.

Съчетаването на творчески пориви в различни изкуства не е лесна задача. Венци Диков обаче някак все успява да материализира артистичните си чудения и да създаде нов творчески материал за следващото си събитие. В случая - изложбата в галерия ArtVibes на ул. "Солунска" 32 в София, която се открива на 12 май.

Заглавието на събитието - "(Не)Нормалност", е предизвикателство към кризисните времена, в които живеем. А "Дневник" се срещна с автора, за да го попита как дефинира границите между различните творчески пориви, както и между нормалното и ненормалното в ежедневието ни.

- Представата за "нормално" постоянно се предефинира. Дигиталната ера и глобализацията направиха информацията общодостъпна. Всеки човек, стига да иска, може да се лута из неизбродими дигитални информационни светове и да научава безкрайно повече от преди за заобикалящия го свят.

Честно казано не мисля, че оттук-нататък изобщо ще има "нормално", поне не такова, каквото го знаехме някога, когато светът ни изглеждаше черно-бял в сравнение със сега. Нормалността стана твърде неопределима, а и ние ставаме все по-изискващи, все по-претенциозни.

Новата нормалност няма как да бъде наложена от държавата, от институциите или от медиите, поне не изцяло. Всеки сам трябва да открие своето "нормално", което да му помага да се справя със зачестяващите сътресения в света. Интелектуално и духовно израстване на всеки човек.

Нуждата от поумняване е критична, Homo sapiens има нужда от ъпдейт. Това не е лесно, напротив - изисква постоянно усилие и отнема всеки един ден от целия ни живот. Но осмисля съществуването ни като вид. А и помага срещу Алцхаймер.

- Милосърдието, умереността - чудесни, вечни норми и достойни цели. Стига да не са изопачени до абсурдност и впрегнати в користни амбиции на безчестни хора.

- Границата между лудостта и гениалността е доста неясна, както е казал Юнг. В добавка ще цитирам Салвадор Дали: "Единствената разлика между мен и един луд е, че аз не съм луд." Творческата лудост е в добрия случай, осъзната и овладяна, поне до известна степен. Тогава творецът се превръща в проводник, творческият процес - в терапия, а ненормалността - в творчество.

В лошия случай творческата лудост в един момент престава да бъде творческа и се превръща в "най-нормална" лудост. Тоест ставаме ненормални по нормалния начин. Човекът на изкуството по принцип се движи по тънък лед.

- Всеки творец си я определя сам. То е като да навлизаш в непозната територия. Добре е да си оставяш знаци, или да размотаваш макара - да имаш как да се върнеш. Също така е добре да оставяш гарнизони в "окупираните територии", да се изразя актуално.

Разбира се, ако си прекалено подреден и систематичен, има опасност да спреш да откриваш интересни неща - ще "завладяваш" само голи поляни. Творецът е нещо средно между лунатик и пълководец, Дон Кихот.

- Мисля че трябва да бъде много ненормален, не - малко.

- Творческата "ненормалност" е надникване отвъд "първото внимание", да цитирам този път Кастанеда. Ако прекалено често си във "второто внимание", ежедневната рутина може да започне да ти се струва непосилна. Трябва баланс. И здрав разум. Творецът е здраво стъпил на земята лунатик. Завързан за някой голям камък, за да не отлети. Това е областта на противоречията, ние сме специалисти в нея.

- Труден въпрос. Мисля, че музикално съм нагазил в най-дълбоките дълбини на лудостта. Страховити, необятни, невербални светове на чиста вибрация. Бил съм твърде много там, самотно е.

Картините постоянно общуват с хората, стига да не са затворени в някой шкаф. Музиката го прави само моментно, ефимерно. Вероятно и това има значение. Искам да се занимавам повече с музика, повече с всичко. Трябват още "Аз". Необходим ми е "Мистър Смит" (персонаж от филмите за "Матрицата", който се мултиплицира - бел.ред.).

- Да, само че какво е нормалност? Имаме нужда от нещо, но не го знаем какво е - типично състояние за повечето хора. Със скуката сме в променливи отношения. Понякога неистово копнея да няма какво да правя и просто да си седя и да блея. После пък блеенето ме изнервя, което пък води до творчество. Кръговрат в природата.