Биляна Кирилова, режисьор: Димитър Воев е имал интуицията, че тук му е мястото
|
Тази година се навършиха 30 години от ранната смърт на Димитър Воев, който почина едва на 27-годишна възраст. Музикант, поет и артист, той е един от най-емблематичните представители на неформалната културна вълна в България от края на 80-те и началото на 90-те години.
Роден през 1965 г. в София, Воев твори по време на тоталитарния режим и трудно започващия преход - период, белязан от цензура в изкуството, а впоследствие и от вълната емигриращи творци, изоставили всичко, което са постигнали тук, за да започнат нов живот в чужбина.
Документалният филм "Воев" на режисьора Биляна Кирилова показва ярката следа, оставена от основателя на "Нова генерация", през негови малко познати авторски текстове и поезия, архивни снимки и кадри, и разказани от негови близки и приятели моменти от личния му живот и от развитието на групата.
"Воев" откри програмата на Международния документален фестивал Родопи филм фест в четвъртък, а "Дневник" разговаря с авторката на филма в Смолян.
Филмът умело представя изключителната харизма на Димитър Воев. Това неговото силно присъствие на сцената и в живота улеснява ли задачата на документалиста или я прави по-трудна?
- То вдъхнови задачата ми на първо място. Оттам нататък си имаше и трудни моменти. Аз по-скоро се заех да го покажа през моята гледна точка. Не съм се опитвала да посочвам на хората "какво е искал да каже авторът", а да говоря за неща, за които няма как да говориш, ако не си самият ти.
Това ми беше основната цел - да го представя на публиката по възможно най-искрен начин, като нещо много емоционално, което трудно се вкарва в една линия. В крайна сметка и затова ни отне толкова време.
Една от силните страни на филма е, че стъпва върху контекста на времето, в което Воев живее и твори - преходът между две системи и безпътицата на цяло едно поколение. Дали при друго стечение на обстоятелства фигурата му щеше толкова ярко да се отличава?
- Времето ражда своите герои. Тези неща са взаимно свързани, предполагам. Нямаше как да се избегне времето - то го е провокирало, той самият го казва. Има няколко негови аудиоинтервюта, които ние не сме използвали във филма. В едно от тях казва на журналистите, които го интервюират: "Когато си притиснат до стената и чук заплашва да смаже главата ти, няма как да не измислиш нещо." Така че времето, в което живее, е основен двигател на това, което той е.
Всъщност това негово нежелание да напусне страната, когато всички около него започват да емигрират също по някакъв начин го показва.
- Това може би, според мен, е някакъв вид интуиция и вътрешно чувство, че ти си тук и тук ти е мястото. Въпреки че не знам дали е точно така, защото пък в друго интервю казва, когато вече е сформиран третият вариант на "Нова генерация" и започват да подготвят албума "Отвъд смъртта", че търси мениджъри и пише писма до чуждестранни музикални компании, че се опитва по всякакъв начин групата да продължи да съществува.
Това е в началото на 90-те, когато, също по неговите думи, "мислехме, че ще стане по-добре, но то не стана по-добре". Което е парадоксално, защото по времето на Тодор Живков групата е имала повече участия, отколкото през 90-те.
И той казва в интервюто - това е последно, ако и това не стане - край, не знам какво следва оттам нататък и дали и аз няма да замина.
В един като цяло документален филм използвате и много арт похвати. Изкушава ли ви идеята да правите по-творческо кино занапред и да излезете извън документалистиката?
- В интерес на истината самата идея на този филм претърпя някои промени от първоначалната, въпреки че основата си остана една и съща. В нея беше заложено да бъде много по-докуфикшън или много по-различен вид документален филм. Първо, защото аз не съм се припознала в документалния жанр и съм правила до момента много късометражни филми по поезия.
Това беше основата на моята идея - филмът да бъде базиран на текстове на Димитър Воев. И начинът, по който да се вплетат в първоначалния замисъл на филма, който се трансформира впоследствие по ред причини и не можа да се осъществи, беше много по-сюрреалистичен, ако мога да се изразя така. И самите участници трябваше да присъстват като някакви герои, по-скоро характерни за игралното кино, въпреки че нямаше да правят кой знае колко актьорски неща. Но просто щеше да е по-различно.
Това съответно не се случи, не я прегърнаха тази концепция, може би беше много смела. И онова, което успяхме да постигнем в крайна сметка, максимално се доближи до моята визия за филма, за което съм щастлива.
Филмът въздейства изключително силно на хора, които са съпреживели събитията, показани в него. Но смятате ли, че и по-младите поколения в България тепърва могат да оценят таланта на Воев и да усетят цялата тази харизма, която струи от него?
- Искрено се надявам. И доколкото разбирам - моя много близка приятелка е учителка в момента в Националната природоматематическа гимназия, тя ми каза, че много нейни ученици са го гледали и го разпространяват помежду си, което е уникално.
Например сега на прожекцията в Смолян моят мъж е чул едно от дечицата в публиката да пита: "Този филм ли ще гледаме утре? Искаме този да гледаме пак." Така че по някакъв начин явно наистина ги грабва, те го усещат.
Който е имал уши да чуе и очи да види, той ще го намери. Надявам се, че все още нищо не е загубено напълно в тази епоха на информация.