"Само дилетантите вярват в музата": проф. Светослав Овчаров, който дели покрив с Макс Фриш
|
Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 29-о от поредицата разговори по "Въпросника" на Фриш.
Проф. Светослав Овчаров (р. 1957 г.) е сценарист, режисьор и продуцент на над 40 документални, игрални и серийни филми. Сред тях се открояват както филмовите портрети на известни исторически личности като майор Коста Паница, Стефан Стамболов, княз Фердинанд, Иван Стоянович-Аджелето, Тодор Живков и др., така и игралните "Юдино желязо", "Зад кадър", "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа", "Врагове", "Сестра". Ученик е на Георги Дюлгеров и Младен Киселов, а днес преподава кинорежисура в НАТФИЗ. Член на Европейската филмова академия. Филмите му печелят редица престижни награди от филмови фестивали в Лос Анжелис, Кайро, Варшава, Сан Себастиан... Два филма по негови сценарии са номинирани за Европейските филмови награди.
Последният му филм - "Второто освобождение", разказва за Съветската окупация на България в периода 1944 - 1947 г. Голяма част от представените в него архивни хроники и документи се показват за първи път. За три месеца филмът има около 200 хиляди зрители в интернет.
Още много неща можете да прочетете в биографичните справки за проф. Овчаров. Това обаче, което няма да научите, е, че има куче. И че това куче се казва Макс Фриш.
Кучето Макс Фриш, и въобще домашният любимец, приятел ли е или заместител на приятел?
- Винаги съм имал кучета. Предишните две - Фройлайн и Адаш, ги отровиха. Мина много време, преди да се реша отново да взема куче. Когато отидох в развъдника, едно кутре така умно се вторачи в мен, че му казах: "Брей, колко мъдро гледаш! Сякаш всеки момент ще напишеш книга!" И го взех. Ако си швейцарска порода - бернска овчарка, и ако си писател, как да се казваш освен Макс Фриш?! Пета година го чакам да напише нещо.
Много хора си изграждат представа за кучетата от филмите и литературата. Според тях кучетата трябва да те разбират от половин дума, да ти донесат бира, да я отворят със зъби и да я сервират. Стопаните проектират себе си върху кучето - собствените си желания и очаквания. Не може да не сте чули как някой казва на кучето си: "Е, кажи сега, не съм ли прав?" Естествено кучето се съгласява. Сигурно точно затова хората толкова обичат да общуват с кучета - защото те не говорят.
Ако е вярно, че кучетата наподобяват стопаните си, то с кои три думи бихте описали вашето куче?
- Макс Фриш е любопитен, добродушен и много, дори прекалено любвеобилен. Иска непрекъснато да получава внимание. И го получава. За кучето, както и за малкото дете, пряката ласка има огромно значение. (Как се проклинам понякога, че малко съм галил големите си синове! С най-малкия се опитвам да компенсирам.) Но... за кучето: Когато денонощно ви ухажва куче, което тежи 65 кг, това е изпитание. Може би по-тежко е само ако те ухажва крокодил.
Само, че вие не сте Стийв Ъруин и не снимате крокодили, а документални и исторически филми. Имате ли понякога усещането, че сте по-пригоден за друго историческо време?
- Имаше преди време в НАТФИЗ един кандидат-студент от Северна Македония. Като го питахме защо кандидатства режисура, той каза: "Язе мисла дека режисеринът е као Господ. Мане со рáка - има свет, мане со рáка - нема свет."
Всеки творец се опитва да се приравнява със Създателя.
От една страна, авторите, дори и да не си признават, подсъзнателно вярват, че тяхното произведение ще има свой собствен живот, който ще е по-богат, по-различен и много, много по-дълъг от техния личен живот. От друга страна, заниманието с различни светове и различни исторически времена им дава изумителната възможност да създадат и изживеят всякакви животи, да бъдат уж богоравни. Този вид богоборчество е същностна черта на изкуството.
Но в кой исторически момент аз лично бих се чувствал уютно? Може би в периода от Освобождението до Балканската война - време, в което в България израстват две поколения от свободни хора. И те израстват в мир. Време на икономически просперитет и духовно развитие. След това с началото на войните за постигане на националния идеал, начертан в Сан Стефано, всичко тръгва надолу.
Българите сме склонни да идеализираме Санстефанска България, но тя е химера, завещана ни от руснаците. Митичната Химера, както знаем, е била чудовище с лъвска и козя глава, което унищожавало всичко. Русия започва войната от 1877-1878 с ясното съзнание, че голяма държава под нейно влияние на Балканите не може да се създаде. Австрийският и руският император - великите сили с най-пряк интерес към Балканите, са се споразумели още две години преди това по този въпрос. Но българите не знаят тия цинични договорки. До тях достига само онова, което руската пропаганда допусне.
А руската имперска пропаганда в продължение на десетилетия последователно внушава на българите недоверие в собствените им сили и в способността им да се освободят без намесата на "дядо Иван". Българските национални революционери никога не говорят и не разчитат на помощ отвън. Нито Раковски, нито Левски някога споменават подобно нещо. Те много добре разбират каква ще е цената на такава помощ. Техните гласове обаче са забравени в опиянението на подарената свобода.
Разпокъсването на българските земи след Берлинския конгрес, станало с дейно руско участие, още повече задълбочава това чувство за малоценност на българите. Несбъдването на мечтата за целокупна България Русия прехвърля изцяло върху Европа. Европа е виновна за всичко, Русия е жертва. "Проклета и триклета да бъдеш ти, Европо!" както се пее във филма "Мера според мера". ("Мерата" е епичен филм, той трябва да се знае!)
| И вижте сега как 150 години по-късно нищо не се е променило. Как Русия отново "освобождава" и как отново Европа е виновна. Век и половина по-късно ние продължаваме да се давим в същото самозаблуждение, гарнирано с патетика. Това съвсем съзнателно се подклажда от политически партии, които паразитират върху тия идеи. Все едно още сме в XIX век. |
И няма как да е иначе, при положение че мнозина така и не прочитат през живота си друга книга освен читанката.
Кажете някоя любима българска дума извън читанката?
- Много обичам, например, старата българска дума "пореввам" - значи копнея за нещо до безпаметност, желая го от дъното на съществото си. "Поревнала е свинята гердан да има" или "Гледал я везир, сматрял я, и от сърце я поревнал" - пише П. Р. Славейков. Казвате, че прилича на френското "rêve" - мечта, сън, блян. Сигурно сте права.
Думите обикалят земното кълбо без да подлежат на гранични проверки. Баба ми разказваше приказки, които е слушала от нейната баба, преселник от Македония. Една от тях бе за котарака в чизми. Тази история явно бе пътувала от девет земи в десета. И за разлика от Шарл Перо, баба ми наричаше този котак Сърма Телли Пишли Буюклу пистан Чорбаджи бей. Как да не запомниш такъв герой?!
Когато говорим за обикновени хора, а не за герои, кой човешки недостатък бихте простили най-лесно?
- Аз съм чудовищно мързелив човек. За да се накарам да работя, извършвам огромна принуда върху себе си. Донякъде го правя и от страх, защото знам колко бързо филмовите хора се депрофесионализират. Всичко се променя страшно бързо - мисленето, темите, техниката, с която се снима... светът тече бързо. Затова се опитвам да работя непрекъснато, за да не забравя да плувам и да не се удавя. Но леността си остава нещо, което бих могъл да разбера и приема.
Кога за последен път направихте нещо за първи път?
- Човек се влюбва и има усещането, че никога не е преживявал нещо подобно. Влюбва се всеки път като за първи път. И това е прекрасно.
Кое е онова качество, което най-лесно ви прелъстява в една жена?
- Ние всъщност винаги търсим себе си у другия. И когато това се случи, когато се открием, сетивата и сърцето ни се отварят. Това не е съзнателен процес. Но откриването на Аз-а в едно друго същество има невероятна притегателна сила.
Чувството за хумор - променя ли се то с възрастта?
- Има хора, които така и не стигат до чувството за хумор, но си живеят без него съвсем добре. Ако го имаш обаче, то е спасение - както за конкретния човек, така и за цели нации. Например чехите и техния "добър войник" Швейк. Вижте как участието на страната в ужаса, лудостта и невъобразимата глупост на Първата световна война е представено и осмислено чрез един "идиот".
В България никога не се е появил подобен роман. Всички наши произведения за войните са трагико-драматични.
Някак ние като нация нямаме чувство за самоирония. Имаме склонност към самоунижение, но не и да се смеем сами на себе си. Хуморът трябва да те кара да искаш да живееш, не да ти докарва погнуса от живота.
Най-популярният български хумористичен персонаж е Бай Ганьо. Но както казва в едно свое есе Боян Пенев - този образ е създаден, за да осмива, а против намеренията на своя създател се превръща в рицар, в национален герой. Бай Ганьо минава през света и го побеждава. Помислете си колко вицове има за Бай Ганьо и англичанина, германеца, американеца. Във всеки един от тях нашенецът се оказва по-силен, по-находчив, по-умен.
Без да го афишираме, без да го желаем, Бай Ганьо се е превърнал в идеал. Заради това много често го избираме да ни управлява. Мнозина се припознават в него, той е един съвършен self-made man. Успял е. Голям е. Ах, тази наша склонност да искаме да сме в сянката на големите! Казано е в поговорката: "Не лягай да спиш на орехова сянка!" Под сянката на ореха не вирее нищо, само зли юди и самовили танцуват.
Може ли омразата да породи надежда?
- Омразата избухва на повърхността. Самият й начин на проявление е често пъти непремерен, светкавичен, експлозивен, разрушителен.
Надеждата е толкова дълбинно усещане, че човек невинаги го осъзнава. Но дори когато по никакъв начин не я вербализира, тя продължава да съществува в него като сила, която може да потопи всичко. Ако можем да кажем, че омразата е огън, то надеждата е океан. А е ясно: океанът може да погълне всеки огън.
Има ли място, което ви изпълва с ужас, че би могло да бъде вашето родно място?
- Човек не може да се отърве от родното си място. Дори когато се опитва да избяга от него, той пак го носи на гърба си като костенурка черупката си. Искаш, не искаш родното място и родината са винаги с теб - с езика, културата, образованието, цялата ти социална и мисловна детерминираност.
Можеш да отидеш на другия край на света, но част от теб ще си остане човекът, който си бил, преди да тръгнеш да пътуваш.
Едни от най-щастливите хора, които съм виждал някога, бяха в Индия. Хора, които нямат нищо, само една препаска. Спят, налягали напречно на тротоара. Безкрайна редица спящи бездомници в продължение на километри. И си мисля - добре, ако тези стотици милиони хора се събудят и поискат да имат някаква собственост - дори една лъжица, то това веднага ще създаде огромен дисбаланс в световната икономика. Борсите ще подскочат, ще се случат всякакви финансови катаклизми в света на богатите. Но тези хора не ламтят дори за лъжица. Те ядат с ръце. И са щастливи. Щастливи собственици на нищо. И на собствените си ръце.
Като стана дума за собственици, представете си, че си купите участък земя. Мислите ли, че имате морално право да отсечете дърветата в него?
- Страшно обичам да се занимавам с дърво. От време на време даже си мисля, че ако не се занимавах с кино, сигурно щях да стана дърводелец. В живота си съм правил мебели и това сигурно са най-грозните мебели в историята на човечеството, но някои от тях имат дълъг и ползотворен живот. Като всяко грозно нещо...
Освен това ненапразно хората обичат да гледат пламъците на горящи дърва. Ние носим от хилядолетия тази представа за огъня като живот. Не случайно се казва "бащино огнище". Около него можем да навържем всичко важно - топлина, дом, закрила.
Та за да отговоря на въпроса - не бих изсякъл всички дървета, но тези, които ще махна, няма да изхвърля, а ще им дам друг живот. А има и друго - дърветата, колкото повече ги кастриш, толкова повече растат.
Традиционния за Фриш въпрос за смъртта: ако обичате някого, бихте ли искали той да почине преди вас, така че вие да преживеете страданието от загубата, а не той?
- Добре си спомням мига, в който осъзнах, че съм смъртен. Лежах в леглото до спящата си майка и с ужас се вглеждах в тъмното. От мрака извираше безнадеждност. После дойде утрото. И просветна. Та така... Със светлината иде забравата и спокойствието. За себе си съм спокоен. За другите обаче много се плаша. Защото няма как да им помогна. Всеки трябва да изживее своята нощ.
Помните ли онзи грузински филм "Не тъгувай"? Там един от героите разбира, че дните му са преброени, и решава да организира предварително собственото си погребение. Иска да види как ще го почетат, какви речи ще произнесат, какъв ще бъде ковчегът му, как ще го изпратят. Приятелите му действително идват като за погребение, но после хапват, пийват, пеят, танцуват и в цялата тази карнавалност на епизода основният организатор на веселбата тихичко се отдалечава в съседната стая и постепенно изчезва в тъмното.
Последното, което вижда през прозореца, са две деца, които носят делва, вероятно с още вино. Така че, това е, което ще се случи - човек ще се отдалечи в тъмното. Винаги сам. Умирането е самотно занимание.
Накрая като за финал, отворете ми очите за някоя заблуда.
- Кой съм аз, та да отварям нечии очи?! Аз съм един обикновен сценарист и режисьор, който иска да разказва истории. Не ми трябва муза. Само дилетантите вярват в музата. Мисля, че Стивън Кинг казваше (цитирам по памет), че талантът е все едно да имаш огромен тъп нож, с който не знаеш какво да правиш. Но ако всеки ден пишеш по час и половина, тогава ножът ти ще се наточи достатъчно добре, за да ти свърши някоя полезна работа.
Свършваме разговора. Благодарим си взаимно, правим снимка за спомен и отиваме всеки да точи своя си нож.