Народни представители от “Атака” внесоха законопроект за национализация. Член първи от него гласи: “Национализират се и стават публична държавна собственост всички предприятия, обособени обекти от тях и други имоти, които са били приватизирани след 11 май 1992 г., включително, ако приватизацията се е изразявала в продажбата на дялове и акции, собственост на държавата и общините.”

Целта е абсолютно всички приватизирани предприятия и имоти да се отнемат от сегашните им собственици и да станат отново държавни. Според изказвания на Волен Сидеров се прокрадва идеята, че е възможно част от предприятията да останат държавни, а други - да се приватизират отново, но “на реална пазарна цена”.

Мотиви

Според законопроекта приватизацията не е изпълнила целите си, защото “почти всички [предприятия] намалиха обема на производствената си дейност, влошиха качеството на продукцията, съкратиха трудовата заетост до непоносима безработица или направо се превърнаха в бази на съмнителни производства, с чуждестранни собственици, рекрутиращи квалифицирана, но слабо платена местна работна ръка”. Вторият мотив на закона е: “За да просъществува България тя трябва да има жива - реално съществуваща и активно действаща икономика, което (поне засега) изисква държавата да си възвърне контрола върху звената на тази икономика.”
Тези твърдения са неверни и могат да се опровергаят дори само с един факт - преди 1998 г., когато предприятията бяха държавни, икономиката се движеше уверено надолу със среден темп от минус 5% годишно. След приватизацията започна да расте с почти 5% годишно.

Негативните развития в голяма степен се дължат на периода преди приватизацията, докато положителното развитие (макар и бавно) се случва след като тя беше направена. Проектозаконът не е обоснован и мотивиран. “Атака” има неоправдано голямо доверие в бюрокрацията и нейните възможности да управлява икономиката ефективно - същата бюрокрация, която е толкова неефективна, че вече 10 дни не успява да публикува текста на проектозакона на интернет страницата на парламента.

Етап 1. Национализация

Преди 14 години преобладаващата част от активите бяха държавна или общинска собственост.

Днес основната част са частна собственост (тези, които са държавна собственост, или не се използват, или носят загуби). Огромната част от частните фирми са придобили държавни или общински активи. Следователно голяма част от действащите фирми ще престанат да действат при евентуална национализация, защото държавата ще им отнеме съществена част от активите. Незабавният ефект ще бъде намаление на производството, загуба на работни места и ръст на безработицата. Вторичните ефекти включват спиране на инвестициите, доколкото никой не инвестира в страна, в която държавата отнема масово частна собственост. Чиновниците ще разполагат с невероятно количество собственост под свой контрол, поради което стимулите за корупция ще нараснат.
Предвижда се собствеността да се отнема със заповед на съответния министър. Като имаме предвид, че става въпрос за десетки хиляди сделки, очевидно заповедите ще се изготвят от множество служители, които по този начин ще имат огромна дискреция какво да отнемат и какво не. Отново ще имаме силни стимули за корупция. Връзката между корупцията и икономическото развитие е ясна и еднозначна - повече корупция води до по-бавно развитие.
Отнемането на собствеността се предвижда да става “по административен ред с помощта на полицейските органи”.

Замесването на полицията в масово отнемане на собственост без съдебно решение би предизвикало силен негативен ефект - страна, в която полицията не защитава собствеността, а я отнема, няма шансове за бързо развитие. Такива страни обикновено се назовават с името “трети свят” или “бананова република”, те никога не стават богати. От друга страна, ако полицията се занимава с отнемане на собствеността на гражданите, тя няма да може да се справя с престъпниците, което още повече ще намали сигурността на гражданите и фирмите.
В проектозакона е записано, че собствениците на имоти ще бъдат овъзмездени с разликата между платената от тях цена и вложените инвестиции и “пропуснатите от държавата ползи за времето, през което имотите са били приватизирани,  и задълженията за тях”.

Тъй като не е ясно какво означава това, ще разгледаме и двата случая - този, в който държавата ще плати реалната цена за активите и този, в който няма да го направи.
Възмездна национализация. Ако държавата изплати реално обезщетение на собствениците, това означава да се извърши възмездна национализация, при която има пълна компенсация. Това означава да се върне обратно платената цена, както и направените след това инвестиции, подобрения, трансфер на ноу-хау, мениджърски опит, както и пропуснатите ползи и пропуснат доход.
Според НСИ приходите от приватизация до края на 2004 г. са почти 9 млрд. лв. Като включим и приходите за 2005 г. сумата със сигурност надхвърля 10 млрд. лв. Според данните на БНБ преките чуждестранни инвестиции от 1996 до 2005 г. са над 11 млрд. евро.

Българските компании са инвестирали също значителни суми - ще заложим консервативна оценка от около 20 млрд. евро, като не по-малко от 3/4 от тази сума е в приватизирани предприятия. Следователно приходите от приватизация и инвестициите в предприятията са над 100 млрд. лв. Ако добавим и трансфера на организационен опит, ноу-хау и прочие, оценката се повишава още повече.
Тези суми не могат да се осигурят от държавния бюджет, чийто годишен размер е 18 млрд. за 2005 г.

Дори целият да се използва за обезщетения, отново няма да се съберат 100 млрд. лв. Държавата ще трябва да вземе кредит, само лихвите по който ще са вероятно над 15 млрд. лв. годишно.

Ако държавният бюджет спре разходите за пенсии, здравеопазване, образование, армия, съдебна система, социални помощи и всичко останало и използва всички средства от данъци за изплащане на кредита, ще са нужни около 100 години, за да се случи това. Като имаме предвид и факта, че страната ще се развива доста бавно заради негативния ефект от национализацията, резултатът е ясен - през следващите 100 години България ще е бедна страна, в която хората ще са болни, необразовани, без съдебна система, а пенсионерите няма да могат да живеят дълго заради липса на пенсии.
Национализация без обезщетение.

На пръв поглед изглежда, че може да се направи национализация, без да се плаща обезщетение. Обаче съвсем естествено компаниите и хората, които са засегнати от закона, ще потърсят правата си в съда.

В проектозакона е записана забрана за обжалване на решенията, освен по отношение на това “дали същата заповед отразява правилно лицата, които владеят имота, основанието за тяхното владение и фактическото състояние на имота по времето на нейното издаване”. Вероятно тази забрана няма да се изпълнява от съда, доколкото противоречи на изискването на конституцията за неприкосновеност на частната собственост.

Следователно държавата ще бъде осъдена да изплати обезщетение на засегнатите (те вероятно няма да поискат да им се върне собствеността, тъй като едва ли ще имат желание да продължат да правят бизнес в страна, в която държавата заграбва частна собственост).

Сумата на исковете вероятно няма да е по-малка от 100 млрд. лв. Ще е нужен цял век за изплащане на това задължение, през което време всички обществени услуги ще бъдат прекратени заради липса на средства.

Етап 2. Липса на доверие

Всички инвеститори ще се оттеглят и няма да инвестират нито лев повече тук. Чуждите банки ще поискат веднага заемите си от български банки и предприятия, което веднага ще фалира цялата (тогава държавна) банкова система и икономиката като цяло.

На България ще се гледа с недоверие, българските компании няма да могат да продават почти нищо навън, нито пък някой ще отпуска стоков кредит на българско лице. Възможни са и санкции, ако са засегнати сериозно интересите на американски, руски или европейски компании, което няма как да се избегне. Тези ефекти са значителни, доколкото външната търговия на страната е над 50 млрд. лв. годишно.

Етап 3. Държавно управление на икономиката

Държавното управление на национализираните компании предвещава много лош сценарий - спомените от периода преди 1998 г. са много показателни какво правят чиновниците с държавните предприятия. Вместо да имаме само БДЖ, което “произвежда” загуби за стотици милиони левове, ще имаме стотици и хиляди такива предприятия (докато беше държавен “Нефтохим” успя да реализира загуби за милиарди евро и само приватизацията го спаси да продължи да ги трупа на наш гръб).

Икономиката, бидейки държавна, ще върви само надолу като преди 1988 г. Ако темповете са сходни на тогавашните, това е загуба на 2-3 млрд. лв. годишно пропуснат доход, който нараства с времето.

За 10-годишен период загубата достига 100-110 млрд. лв. Няма да бъдат избягнати и големи социални проблеми - безработица, бедност, висока смъртност, емиграция. Оценката на тези проблеми е по-трудна, но със сигурност надвишава всички останали икономически разходи.

Етап 4. Реприватизация

Ако активите, които се национализират, отново се предложат за приватизация, цената им ще бъде десетки пъти по-ниска, отколкото при предишната приватизация, тъй като инвестициите в рискови страни се дисконтират значително заради възможните загуби. Приходите няма да са достатъчно дори да се платят заплатите на чиновниците. Тези приходи няма да покрият стотиците милиарди левове вреди, които ще донесе национализацията.

Обща оценка

Ползите от национализацията са близки до нулата, докато разходите са значителни - сумата на вредите достига над 200 млрд. лв., при това не включваме оценката на човешките животи, които ще бъдат загубени заради по-висока смъртност.

Нетният ефект от национализацията е толкова негативен, че ще се изразява в превръщането на България в бедна страна от третия свят с месечен доход на човек 5-10 долара с всички съпътстващи проблеми. Затова проектозаконът за национализация не трябва да се приема в никакъв случай.

* Авторът е от Института за пазарна икономика