Изборът, който предстои
Според досегашните социологически проучвания по-малко от половината българи ще се наредят пред избирателните урни на втори октомври. Което е жалко, тъй като залогът на тези избори съвсем не е кой ще управлява България през следващите четири години или следващите няколко месеца. Изборът, който предстои, е за геополитическата ориентация на страната ни - за това доколко тя ще удържи своята принадлежност към евроатлантическата общност - което, иначе казано, означава и принадлежност към цивилизования свят, и доколко тази нейна позиция ще бъде разколебана и модифицирана - разбира се, в полза на Кремъл и евразийското варварство.
Изговориха се много приказки как българското общество било разделено и противопоставено, как изходът от сегашната лавина от кризи бил то да се обедини. Много по-малко се говори за какво да се обедини, около кого да се обедини, какви ценности и визии за бъдещето могат да бъдат спойката, която да преодолее неговата драматична фрагментация, политическата битка между партиите и институциите.
Това, което днес се вижда повече от ясно, е че класическото разделение между лявото и дясното вече играе второстепенно роля в политическия дебат - и много по-важно е друго едно разделение - това между евроатлантици и русофили. Всички събития от последните няколко месеца - включително свалянето на кабинета на Кирил Петков и очевидният опит на служебното правителство да вземе страна в предизборния дебат и да повлияе върху изхода от изборите, са резултат от именното това противопоставяне, разделило българското общество на две непримирими една спрямо друга части.
В някакъв смисъл това разделение е и своеобразна модификация е модификация на едно по-старо - между защитници на статуквото и опитващите се да го променят, чиито успехи бяха временни и ограничени. Би трябвало да си спомним, че само три правителства в дългата вече история на прехода не бяха русофилски ориентирани: тези на Филип Димитров, на Иван Костов и на Кирил Петков. Останалите изграждаха неуморно именно това статукво, в което сме затънали днес, и което има две доминанти: корупция и коленопреклонност пред Москва. И двете дълбоко свързани между впрочем - тъй като корупцията е идеалната среда, в която и чрез която имперска Русия налага своите интереси.
Добре е да си спомним как се реализираха тези интереси от началото на прехода до ден днешен. Как беше създадена и толерирана групировката "Мултигруп", която се опита да хариже на "Газпром" газопреносната система на България. Кой с кого и къде договори тъй нареченият "голям шлем", поставящ страната ни под пълна енергийна зависимост от Русия. (Отговарям веднага, в случай че не помните - Георги Първанов с Владимир Путин, в бара на Мишо Бирата.) Кой тръгна да строи АЕЦ "Белене", без да има окончателен договор за това. Кой първо нарече споменатия строеж "локва" , а после тръгна да търси възможности за неговата реализация. Кой построи ударно Турски поток, лицемерно наричайки го Балкански, и бави повече от десетилетие интерконекторната връзка с Гърция. Кой допусна пристанище Росенец да работи като руски анклав, без контрол от страна на българските митници? Кой допусна "Нефтохим" да трупа огромни печалби, без да плаща и стотинка данъци? Кой продаде Пловдивския панаир на днешния почетен консул на Руската федерация? И прочее, и тъй нататък.
Точно в това изначално русофилство, белязало българския преход, са корените на абсурдистката ситуация, в която се намираме днес. И като казвам "абсурдистка", изобщо не смятам, че това е преувеличено. При това нямам предвид трагикомични или изцяло комични фигури като Слави Трифонов и Копейкин. Политическите реалности в България се разгръщат като в една прочута приказка на Луис Карол - "Алиса в огледалния свят". Достоверността на политическите играчи е същата както на героите в тази приказка - повечето от тях са всъщност хартиени карти за игра.
Могат да бъдат посочени много примери, но е достатъчен и само един, при това най-изтърканият - прословутия дебат за природния газ, който се оказа водещ в предизборните битки на партиите, крепящи русофилското статукво. Това, че правителството на Кирил Петков се опита да откачи България от десетилетната енергийна зависимост от Русия, беше основната причина то да бъде свалено, като в усилията за това се наредиха в един фронт ГЕРБ, ДПС, Възраждане, "Има такъв народ" и българският президент. Беше форсирана плашеща българите пропагандна стратегия, че ще останат на тъмно и на студено, за да се стигне до крайното заключение: няма как да се мине без "Газпром".
Служебният кабинет и неговият политически ментор Румен Радев хвърлиха доста усилия за да превърнат това заключение в политически капитал. Непрекъснато се повтаряше как правителството на Кирил Петков е оставило българската енергетика в хаос и разруха. Как интерконектора с Гърция, който бе тържествено открит от българския и гръцкия премиер, бил всъщност недостроен - и за доказателство показваха струпаните тръби от някакъв водопровод. Как нямало газ в него, въпреки че дори снимките на манометрите много ясно показваха, че тръбата е пълна с газ от проведените проби. Как липсата на "евтин руски газ" съсипвала българския бизнес, който не можел да си позволи цена над 250 лв., въпреки че част от вопиещите срещу високите цени фирми регистрираха тъкмо по това кризисно време печалби в размер на десетки милиони. Как договорените от редовното правителство седем танкера с втечнен газ нямали слотове за разтоварване или пък излизали твърде скъпо - поради което служебното правителство се отказа от шест от тях - за да може наистина да няма газ и подготвяните преговори с "Газпром" да бъдат някак си оправдани.
Сега "евтиният газ" от "Газпром" се чака със същата абсурдистка надежда, с която скитниците на Бекет чакат Годо. Най-абсурдната теза: трябвало да преговаряме с руския газов монополист, тъй като иначе сме щели да загубим някакво хипотетично арбитражно дело за неизпълнение на текущия договор, което още не е заведено (и няма да бъде заведено - поради пълната му неоснователност). Нищо, че не България, а Русия наруши този договор, като спря газовите доставки; нищо, че искането да се плаща в рубли е само по себе си нарушение на същия този договор, за което не Русия, а ние можем да претендираме за съответните обезщетения - и че искането за договаряне с "Газпром" осуетява тази възможност и така нанася щети на държавата в особено голям размер.
Не само героите в тази газова сага, но и самите им действия са недостоверни. Наскоро един вицепремиер беше запитан кой води преговорите с "Газпром" - и се оказа, че не знае. Странно, защото поне параметрите на тези преговори би трябвало да се обсъждат в Министерския съвет. Ако не там, то къде тогава? В някой президентски кабинет? На някое задкулисно кьоше?
Две думи и за "евтиния руски газ": той не само не е, но и няма как да бъде евтин. 70% от цената му се определя от цените на борсата в Нидерландия. Как тогава ще достигнем заветната цена от 250 лв. - по този въпрос трябва да бъде питан някой правителствен гадател, в частност министъра на енергетиката. Впрочем теоретично би могло и такова чудо и да се случи - в Белорус например цената на природния газ е по-ниска. Единствената необходимост е да докажем своята вярност в стил Лукашенко. На някой да му се живее в Белорус? Това е въпросът.
В големия хор от вайкания по повод енергийната криза бяха изразени всякакви аргументи в полза на Газпромското бъдеще на България, но основните от тях могат да бъдат сумирани под тезата, че това изисквал националния интерес на страната ни. Интересно дали националният интерес изисква коленичене пред руската сатрапия, и дали квинтесенцията на българския живот не се побира в правилото за преклонената глава, дето сабя не я сече? Дали националният интерес изисква превръщането на България в Троянски кон в ЕС? И дали в настоящата ситуация заставането на страната на агресора е най-умното нещо, което бихме могли да направим? Това са все въпроси, на които трябва да си отговорим преди втори ноември.
И на още един. Да купуваме газ от Русия днес означава да помпаме войната срещу Украйна. Да плащаме, за да бъдат убивани украинските войници, жени и деца. Такава сделка не е израз на национално достойнство, тя е национално унижение. Искате ли да живеете в унижение и лъжа - или искате да живеете истинно и достойно? Помислете си тогава, преди да решите дали и как ще гласувате на втори ноември.