Понякога в безоблачна нощ, когато движещата се на запад Луна хвърляше искряща сребриста светлина върху иначе тъмното море, когато въздухът бе тъй чист, че и далечните звезди изглеждаха ярки почти колкото Венера, когато безкрайните галактики, плаващи горе, събуждаха радостно смайване, Джефи Колтрейн се убеждаваше, че е напът да се случи нещо невероятно и вълшебно. Макар да работеше усърдно и да не бе в дълг към никого, падаше си също така малко нещо мечтател.

В тази разкошна вечер в сряда, на единайсетия ден на април, вълшебството бе заело централно място на сцената, а зад кулисите дебнеше неочакван ужас.

След вечеря в любимия им ресторант, като установиха, че е настъпил отлив, Джефи и неговата единайсетгодишна дъщеря Амити събуха маратонките и чорапите си, навиха крачолите на джинсите си и заджапаха към огладените от морето скални формации малко на север от централната градска част на Суавидад Бийч, Калифорния.

Седнаха един до друг с подгънати крака и ръце, обхванали коленете, с лица на запад към Далечния изток, където на хиляди километри разстояние Япония се намираше в утрешния следобед.

- Живеем в нещо като машина на времето - продума Амити.

- В какъв смисъл?

- На част от планетата е ден от бъдещето, на друга част е ден от миналото, а в Япония е утре следобед.

- Може би трябва да идеш да поживееш в Токио един месец и всеки ден да ми телефонираш, за да съобщиш кои коне ще спечелят в Санта Анита.

- Да бе - промърмори тя. - Ако ставаше така, всички щяха да са неимоверно богати от изхитряне при залозите за конни състезания.

- Или пък изобщо не би имало конни състезания, защото щяха да са разорени от този номер с изхитрянето. Тогава горките коне до един щяха да останат безработни.

- Значи знаеш какво значи това - отсече тя.

- Знам ли?

- Никога не хитрувай. Най-лесно е да вървиш по правия път.

- Това си го чула някъде, нали?

- С тотално промит мозък съм.

- Бащите не промиват мозъците на децата си.

- Хайде бе.

- Не, честно. Ние използваме пропаганда.

- И каква е разликата?

- Пропагандата не е така драстична като промиването на мозък. Често дори не усещаш, че ти я прилагат.

- О, аз я усещам и още как - заяви тя. - Защото тя е непрекъсната.

- Горкичката, на какво ужасно потисничество си подложена.

Тя въздъхна.

- Търпи се някак.

Джефи се усмихна и поклати глава. Онова невероятно чудо, което очакваше, всъщност се бе случило отдавна. Името му бе Амити.

От океана подухна бриз със слаб мирис на сол и както му се струваше - не, както вярваше - с екзотични аромати на далечни нации, тъй ефимерни, че носът можеше само да подозира, но не напълно да долавя съществуването им.

След кратко мълчание Амити попита:

- Е, какво, правилно ли се оказа чакането седем години?

- Поддържането на надеждата жива седем години. Да. Да запазиш надежда винаги е правилно.

- Ами тогава нямаше ли да е правилно да се чака още седем?

- Аз никога няма да престана да се надявам, мила. Но в крайна сметка... трябва да продължим напред с живота си.

Преди седем години, когато Амити беше на четири, Мишел си тръгна от тях. Каза, че се чувства празна, че нищо в живота ù не е каквото си го е представяла. Имала нужда да възвърне контрола над съдбата си и тогава щяла да се прибере у дома при него и Амити.

Никога повече не чуха за нея.