ФОРМАТА КАТО МЕТАФОРА

Преди повече от трийсет години писах: "Поезията на Кирил Кадийски има своите привърженици и читатели и в никакъв случай той не е странен самотник в съвременната ни поезия, а само един от представителите на нейното интелектуално, рефлексивно начало с очертан принос и място в неговото развитие". Днес можем да продължим: тази поезия изисква от читателя интелектуално съучастие, което предполага образованост, култура, философска нагласа на мисленето.

Още с появата си на литературното поле Кирил Кадийски привлича вниманието на критиката с бликащата в словото му метафорична образност. Това качество през 70-те години на миналия век се оказва подозрително за светогледа на поета. Здравко Петров, корифеят на критиката за поезия по онова време, споменава името му в пространния си очерк върху развитието на българската поезия "през социалистическото трийсетилетие" (времето 1944 - 1980) сред редицата "талантливи преводачи", които "пишат и хубави стихотворения". В този обширен текст, предназначен за университетско учебно помагало, той отбелязва като крайно негативна тенденция в българската литература "култа към метафороманията и образоманията", които "вземат застрашителни размери", аналогични на "потока на съзнанието в прозата" и които "замъгляват идейния замисъл на творбата", като внасят в нея "аморфност и неопределеност на стиха".

Веднага бързам да кажа, че в самото начало на творческия път на Кадийски критици като Атанас Свиленов, Симеон Хаджикосев, а и повечето от тези, които писаха за първата му книга (над десет рецензии за дебют е повече от показателно), явно опасявайки се, че нещата могат да бъдат опростени по този догматичен начин, ги представят от друг, доста по-различен ъгъл: че в случая не поетът се влияе от превежданите автори, а неговата нагласа и неговият натюрел го подтикват да превежда именно такива поети.

Подчертано силно и непреодолимо е желанието на Кадийски да демонстрира и експериментира във формата. Собствената му естетика на поетичното поставя особен акцент върху формата като равностойна на съдържанието. Или както самият той казва в едно интервю: "В някои творби формата е част от съдържанието". Нещо, което в поезията по-често е интерпретация на мотиви, за разлика от лириката, която се свързва с емоционалното преживяване и личния свят на поета. Кадийски твори поезия, а не лирика, защото дори когато говори за лични неща и проблеми, сякаш е от-странен от самия себе си.

Стремежът на Кирил Кадийски да постигне своя поетика, основана на познанието върху световното поетическо наследство, е увенчан с вече множество успехи и признание за личното му творчество и за неуморната му преводаческа дейност. При него двата творчески процеса са паралелни, въпреки добре осъзнатата и нееднократно формулирана от него в лекции и интервюта разлика между тях. Това добре се вижда и в поетическите му текстове с подчертан понякога превес преди всичко във формално отношение. Ако при преводите възпроизвежда съдържание, без да експериментира с формата, в личното си творчество прави точно това.

Например тази разлика е особено видима в първата му книга, където преобладава разкрепостеният стих, което е и целенасочено оттласкване на поета от преводаческата му продукция по това време, а и от закостенялата тогавашна традиция.

Предизвикателствата на Кадийски към системата от миналото, в което всяко несъобразяване с метода на социалистическия реализъм в литературата и изкуствата се оценяваше като отклонение от административно установени и смятани едва ли не за вечни правила, бяха своеобразен естетически бунт. И само благодарение на факта, че той дебютира във времето на известно размразяване (привидно до голяма степен), макар и неразбираем и твърде подозрителен с метафоричния си стил, той успя да наложи присъствието си като поет с личен образ и своя стилистика.

Още тогава имах възможност да отбележа:

Както се казва, край на цитата. Това можеше да бъде написано и днес.

Има автори, които влизат и остават в историята на литературата с една книга или дори с една творба, други - с обемно творчество. Понякога е въпрос на избор, понякога на съдба... Лилиев беше казал, че поезията е част от младостта, преставайки да публикува лирика след четирийсетгодишната си възраст. Кадийски го опровергава, като повече от половин век следва другото правило - nulla dies sine linea, фигуративно казано...

Известно е, че според естетиката на символистите, а и не само, поетът през целия си живот създава една книга. Тематично поетическите книги на Кадийски могат да бъдат възприети именно като цикли в неговата голяма книга "Поезия", чиито издания са вече няколко и всяко съдържа вече познатото, плюс добавеното ново в лирическия му монолог. Или диалог с тишината на природата, със самия себе си, със световния разум или със световно вавилонско разноезичие.

Като диалогично-монологичен, колкото и парадоксално да звучи, може да се определи стихът на Кирил Кадийски. Рядко в поезията си той говори само с аз-конструкцията. И когато го прави, тя не е изповед пред въображаем събеседник, а с ти - онзи, втория аз в близнашката му природа. (Явно, неслучайно е и зодия Близнаци!) Ето един случаен пример:

Откъсът е от книгата "Небесни концерти" (1979), която поетът поставя в началото на своите събрани стихотворения в "Поезия". С ярката демонстрация на своя различен поглед към света, който той "преобразява с очите си", тази първа книга звучи като поетически манифест. Това е забелязано и от Марин Георгиев, който в книгата си "С подскоците на скакалеца", своеобразен творчески портрет на Кирил Кадийски, пише:

Поетът отрано проумява колко "...хубаво е да бъдеш сам. // Да не чакаш похвали и подаръци". Заявява също така приобщаването си към големия свят на голямата поезия, превръщайки в рефрен стиха "не е далече от света, не е далече тук", който прозвучава в самото начало на въвеждащото и на последното стихотворение от първия цикъл в книгата - "Най-дългото лято"; а се среща и другаде.

В пъстрата картина на днешната българска поезия, която в края на миналия век се обяви за постмодерна, Кирил Кадийски неслучайно пожелава през своята достолепна юбилейна година да подчертае присъствието си като класик. Както пише Владимир Трендафилов: "Кадийски е "майстор" не в подигравателния смисъл на "жалък занаятчия", а в онзи превъзходен смисъл, който Т. С. Елиът влага в посвещението си към "Пустата земя": "На Езра Паунд - il miglior fabbro (по-големият майстор)". В музикално-композиционно отношение той няма равен на себе си в нашата поезия". И продължава, че каквито и уговорки да имаме за стиховете на Кадийски, те са "своеобразна "предварителна класика" - сякаш първо са били увековечени и чак след това са били пуснати за прочит сред простосмъртните".

Можем само да добавим: отличен версификатор, той е доказал, че различава логическото забавление, играта със словото, майсторството в римуването и т.н. от онова, което е изповедно в поезията и което не може и не трябва да остане ненаписано и несподелено. Образно казано, умее да различи шепота на истинската Муза от разни други шепоти, които биха разводнили вече казаното, ако не добавят нещо съществено ново към него.

Изданията на неговата книга "Поезия" (1995, 2007, 2009) съдържат в последователност през годините нейните отделни части-книги без нови и съществени авторски редакции. Този факт еднозначно демонстрира увереност във вече изреченото и написано слово. Поетът приема промените на времето, но реагира на неговите предизвикателства, като само допълва и доизгражда с нови елементи сградата на своята поезия. Не демонстрира излишна скромност с някакъв нов, примерно антологичен подбор или редакторски варианти на вече публикуваните си творби.

Той е убеден, че има право на това авторско самочувствие, защото всяка от книгите му има своя биография, която, ако си послужим с една изтъркана от употреба стилистика, би трябвало да назовем изстрадана. А това е и своеобразна демонстрация, че той няма творби, които би могло, а често и би трябвало да бъдат изхвърлени, т.е. поетът не е правил компромиси със словото.

В това издание Кирил Кадийски е решил да извади от цялото една част, с която е пожелал да се идентифицира, бих казала метафорично, с формата. С формата като модел от класиката, която през годините все по-категорично го завладява с възможностите да изразява размислите и философските си настроения, както и натрупания дълъг човешки и творчески опит. Очевидно, за да избере тази класическа форма, поетът има много свои основания, между които на първо място бих посочила осъзнатата през годините, говореща самостоятелно сонетна форма и структура на стихотворението; формата като част от лирическия сюжет и темата в обединеното съдържание на творбата.

Книгата "Сонети" представя своеобразния, по класически модел сгъстен сюжет на неговата голяма книга "Поезия", нейната знакова същност. В нея поетът е направил своеобразен авторски колаж, събрал е на едно място своите сонети, без да накърнява реда на тяхното писане и публикуване. Като в това трето издание на книгата новите творби дават нейния облик и като обем, и като творчески търсения.

Зад разкрепостения, изцяло посветен на метафората и светкавичната асоциативност стих на Кирил Кадийски поначало стои една дисциплина на формата, предшествана от дълбинно познаване на материала - на първо място сложната подвеждаща материя на езика: познание, което прави съдържанието на изразените в неговата поезия мисли и чувства значителни. На второ място - еднакво по значение - възможностите на стиховата реч, усетът за нейните предели на израз, версификацията, ритъмът, римата, и всичко това обединено от многостранния му литературен талант.

Със самото заглавие "Сонети" Кадийски поставя акцент върху една от формите на стиховата реч, изявява намерението си да покаже възможностите на своя поетичен разказ, който не признава формални ограничения дори в строгата конструкция на сонета. Заглавието е предизвикателство и по посока на рецепцията на тези стихотворни текстове. Доколко те, организирани в тази знакова форма, идваща от дълбинна традиция, са натоварени с ангажиращи вниманието на реципиента съвременни смисли и послания.

Една от съществените особености на сонетната форма е, че тя моделира много често познато тематично съдържание - интерпретация на антични и библейски митове или по-късни, влезли в литературно обръщение. Достатъчно е да споменем заглавията "Лебед", "Одисей", "Каин", "Ной, "Йоан Кръстител", "Плиний Стари", "Вечеря в Емаус" или имената Ван Гог, Галилей, Бетовен, Айнщайн, Квазимодо, Хирошима, за да проследим демонстрацията на една генетична обвързаност, на една литературност, трансформирана в сензитивен опит, в усещане за другоизмерност и за друга населеност на света или световете, които обитаваме реално и въображаемо.

В поезията е задължително познатото да звучи като изненада, което изисква дързост и талант. Изисква лична убедителна интерпретация на познатия сюжет. След митологично подвеждащо заглавие много често следва лирически сюжет, който е силно оттласнат от съответния познат мит. Асоциациите са далечни и авторът им изисква не просто да ги следваме, а да споделим духовния му опит, чувственото и свръхчувственото му познание за повторяемостта и многообразието на нещата около нас и отвъд нас, за света, който ни обединява, но и разделя.

Сонетните сюжети на Кирил Кадийски организират полетите на артистичното му въображение във философията на една форма, респектираща със самодисциплината си и със самостойната си съдържателност. Да правиш лирическите си открития в овладяната форма, това може би е условието да можеш самоуверено да изречеш:

Извадено от контекста на цялото (имам предвид книгата "Поезия", 1995), сюжетното съдържание в сонетите на Кирил Кадийски е излято от езиковия материал монолитно, самородно като скулптура, чиято форма и образ доминират над природата на материала - камък, глина или метал. Сонетите на Кадийски очевидно като форма и съдържание стоят достойно до високата европейска традиция, до нейните образци от класиката в поезията на Шекспир, Данте, Петрарка, Бодлер, Верлен, Маларме и т.н., всички, които са неговата школа като преводач.

С вече дълголетното си творчество поетът участва активно в промените и разширяването на родния литературен пейзаж по примера на поетите ни от началото и 20-те години на миналия век - П. К. Яворов, Николай Лилиев, Георги Михайлов, Димчо Дебелянов, Багряна, Атанас Далчев и др. С личното си респектиращо и с обемите си творчество на поет, преводач и есеист той продължава започнатото от тях европеизиране на българската литературна култура, и то във времето на опитите на тоталитарната комунистическа власт тя да бъде контролирана и ограничена в рамките на нейната политическа доктрина.

Разбира се, продължавайки и довършвайки започнатото от предците, той беше и е в общество на приятели и съмишленици, както и на опоненти, което е естествено в един вече демократизиран литературен живот.

Идеята да покаже многообразните съдържателни значения и възможности на формата при сонета стимулира версификатора Кирил Кадийски да напише сонети с предварително зададена цел, примерно сонет в едностъпен ямб или хорей, обърнат сонет, недовършен сонет и т.н. Много от експерименталните "микросонети", както ги нарича поетът, са апология на формата в нейния категориален смисъл за изкуството изобщо, а не просто версификаторско умение за писане на стихове. Формата, която и в поетическото изкуство, както и при останалите видове изкуства, включва всички възможни техники, без да се идентифицира с нито една от тях.

Това издание завършва с "Мостовете над Лета" - сонетен венец, който тук се публикува за пръв път.

Последният, петнайсети сонет от венеца, така нареченият "Магистрал", чрез задължителните повторения-връзки между останалите сонети обобщава идеята и я затваря в цикличен кръг, така както животът е затворен между раждането и смъртта. Кръгът не може да се разкаже, той - венецът-кръг - разказва сам. В него е застопорено времето, събрани са в едно мит, история, съвременност - вчера, днес и неизвестното утре, преживяното и новото, новото, за което всъщност най-добре би било да е същото, защото "новото гнети". А ако е Апокалипсис?

И пътят на душата в Отвъдното, и мечтата за детството - "най-истинското време на земята", и нерадостното: "пустиня е издъхващият свят, // не - дъно на пресъхнало море е... // А ние - песъчинките сме ние...". И ако петнайсетият сонет е "Магистрал", т.е. начало и епилог на сонетния венец със заглавието-метафора "Мостовете над Лета", то самият сонетен венец е също "Магистрал" на цялото сонетно творчество на поета, а защо не и на цялата му поезия.

При всички свои успехи на литературното поприще Кирил Кадийски не се вижда като галеник на съдбата, за него поезията е мисия и успехите си на това поприще (каквито безспорно има като един от най-превежданите днес български поети във Франция и чужбина, като член на поетическата академия "Маларме" и носител на много престижни международни награди) той не е склонен да измерва с някакво лично удовлетворение, а с желание и амбиция предпочита да участва в едно по-осезаемо движение за духовно пречистване в нашето общество и в нашия свят.

Всъщност, чувствайки се понякога неудовлетворен от рецепцията на своята поезия у нас, тъй като поставя големи обществени задачи, Кадийски строго оценява и преценява своите текстове, подлага ги по своеобразен начин на проверка. Той пише своята единствена книга през целия си живот и с едно-единствено основно изискване - за цялост и стил. Благодарение на своята взискателност, на отличното познаване на високите критерии на традицията и издигането им в култ поетът успява да изгради себе си като индивидуалност, като творец, обитаващ свой свят, в който, както го вижда Светлозар Жеков, той сам си е "добрият и жесток бог на поезията".

Мисля, че критикът имаше голямо основание да изрече тази оценка в предговора си към първото издание на книгата му "Сонети". Това важи с пълна сила и днес - близо три десетилетия по-късно, - когато новото, трето поред издание, е и три пъти по-обемно.