Много шум за нищо
Много шум за нищо. Така протече първият работен ден на 48-то Народно събрание. Щом парламентарните групи изпитват подобни затруднения при един такъв процедурен избор, какъвто е изборът за председател на парламента, много трудно можем да очакваме да формират работещо правителство.
Можем ли обаче да очакваме коренна промяна, ако отидем на поредни избори?
Партиите се готвят за нови избори, а президентът Румен Радев за дълго управление. Малко парадоксално, в речта си пред парламента Радев предупреди партиите да не правят политически кампании от трибуната на Народното събрание, докато самият той правеше кампания. Президентът начерта приоритети, заяви готовност да ги изпълни и с половин уста се предложи за алтернатива на блокиралата парламентарна система.
Радев дори няма нужда да иска смяна на системата. Подобна битка е опасна и би могла да го дискредитира. В настоящата ситуация страната вече функционира като (супер) президентски режим. Като не подпомага диалогът под никаква форма, а напротив - публично го заклеймява, президентът гарантира концентрация на власт в ръцете си.
Антагонизмът между ГЕРБ и "Продължаваме промяната" е достигнал нива, от които е трудно да си представим, че може да настъпи нормализация. Парламентарните групи на двете партии са основни виновници за превръщането на първия работен ден на парламента в един неприятен цирк, в една подигравка, дискредитираща парламента като институция. На този фон останалите политически сили с изключение на "Възраждане", звучат разумни и способни да намалят градуса на напрежение. Може би третият мандат би могъл да донесе, ако не компромис, то поне основа за компромис, която да бъде въплътена в управление в този, или следващ парламент.
Не сме имали парламент с толкова ясно изразено предизборно говорене.
Този конфликтен заряд в огромна степен минира възможностите за постигане на управление в рамките на този парламент. Докато той съществува, не бива да отписваме малкия му шанс да излъчи кабинет, но над всички партии с огромна сила тегне въпросът какво правим.
От трибуната на парламента вчера ГЕРБ заявиха, че въпросът с лидерството на партията е вътрешнопартиен и никой няма право да им казва как да го решат. На теория са прави, но в сегашната ситуация въпросът за бъдещето на ГЕРБ не е само вътрешнопартиен, той касае цялата ни политическа система и нейната жизненост.
ГЕРБ е незаобиколим фактор, но лидерът на партията изглежда всички го заобикалят. ГЕРБ с лидер Бойко Борисов ще може да печели избори, но дали ще може да управлява? Големият проблем не е фрагментацията в парламента, а партийният лидер, около когото се очаква да се формира консенсус и програма за управление на страната.
Страната е в плен на една закъсняла оставка и на партия, която няма вътрешните сили да повдигне въпроса за лидерството си.
Поради тази причина се налага да й бъде подсказано отвън.
За да може да има основа за компромис, постигнат на ниво партии, трябва да има разговор между лидери. С лидера на победителите никой не разговаря, него го няма. Оттеглянето от политиката от страна на Борисов би могло да е ключът към решението на политическата криза. Ако подобно нещо се случи, то всички останали играчи ще бъдат длъжни също да направят компромис. И така широко налаганата евроатлантическа коалиция би могла да се превърне в реална възможност.
Ако подобна развръзка не е възможна, то властта отива отново у Радев. Парламентът е притиснат в менгеме и то от хора, които не са част от него. От едната страна е Радев, от другата - Борисов.
Изборът днес все още е какво управление имаме, но ако всички партийни лидери не седнат на сериозен разговор, изборът утре може да бъде каква политическа система да имаме и има ли нужда от партии изобщо.