Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”
"Трио" на Уилям Бойд (откъс)
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Трио", с автор Уилям Бойд, предоставен от Издателство "Кръг"
Романът "Трио" - психологическа и емоционална провокация от Уилям Бойд. Новата книга на британския автор разказва за киноиндустрията през '68-а
Кога животът си струва да продължи и какво се случва, когато установиш, че не си заслужава? Този екзистенциален въпрос провокира героите на известния британски автор Уилям Бойд в един от най-новите му романи "Трио", определян от критиката и като негов шедьовър. Книгата излиза на български на 21 ноември в превода на Майре Буюклиева и със стилната корица на Наталия Чайкина.
Годината е 1968-а. Политически и социални революции разтърсват света - кулминация на процеси, след които нищо никога няма да бъде същото, триото главни герои също. В английския град Брайтън се снима ексцентричната филмова продукция "Изключително полезната стълба към луната на Емили Брейсгърдъл".
Тя преплита съдбите на трима души: Елфрида Уинг - съпруга на режисьора и успешна писателка, изпаднала в творчески блокаж, която има сериозен проблем с алкохола; Талбът Кид - продуцент на лентата и прикрит гей, залутан в опит да открие себе си; и Ани Виклунд - известна американска актриса с ранима същност, пристрастена към разнообразни медикаменти.
Докато Талбът полага неимоверни усилия да подсигури снимачния процес, започва да подозира, че бизнес-партньорът му се опитва да го измами. Междувременно продукцията е заложена на карта, когато главната актриса Ани изчезва безследно. Тя е преследвана от ФБР, заради връзката й с краен политически активист в миналото й.
Всеки от тримата се бори със своите демони в опит да оцелее в суровата реалност на живота. Но обстоятелствата продължават да ги предизвикват до крайност. Колко може да понесе всеки от тях преди да рухне?
В "Трио" Уилям Бойд предлага безмилостна дисекция на вътрешния свят на героите си и успява да достигне брутален психологически реализъм. Разголва същността на човешкото до неподозирани граници и подтиква читателя да прави паралели със себе си.
Тези плътни образи, той извайва на фона на автентична британска атмосфера и динамичен сюжет, който обхваща и голям брой второстепенни герои със собствени ярки истории. Бойд разкрива и безскрупулния свят на киноиндустрията в една смутна за изкуството епоха.
Шотландецът Уилям Бойд (р. 1952) е един от най-добре приетите писатели в английската литература, добре познат и на българските читатели. Освен че е плодотворен автор, превеждан на над 30 езика, в биографията си той има заглавие от поредицата за Джеймс Бонд. Наследниците на Иън Флеминг лично му възлагат да напише 38-ия роман от серията за агент 007, публикуван през 2013 г. Носител множество литературни и академични награди, сред които са Командор на Ордена на Британската империя за цялостната си литературна дейност (2005) и доктор хонорис кауза от университетите в Сейнт Андрюс, Стърлинг, Глазгоу и Дънди.
Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е Dnevnik100. Поръчайте книгата тук.
Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс от "Трио" на Уилям Бойд
Елфрида стоеше на бара в малкия салон на "Рипълс" и си поръчваше джин с тоник. Мястото беше предпочитана от нея кръчма в Брайтън, на две пресечки от главната улица. Мъничка с голям салон в допълнение към малкия, без особена декорация, решена в убити, неутрални цветове: кафяво, зелено, тъмносиво - никаква тематика, никакви превземки. Не гърмеше музика, не се чуваха ротативки, нито други игри.
Казваше се "Рипълс" на името на боен ветроходен кораб от началото на деветнайсети век, потънал с целия си екипаж в далечна морска битка в Източно Яванско море или там някъде си - далеч, далеч от Англия във всеки случай, но увековечен завинаги тук, в скромната кръчмица в Брайтън, поддържана със средствата, събрани от вдовиците на екипажа. В късото коридорче към големия салон висеше пергамент в рамка, който разказваше тази история. Хубава идея, мислеше си Елфрида, чудесен начин да помниш удавниците.
Място, където можеш да удавиш собствените си мъки... Помисли си, че много би й допаднало да има мемориал под формата на кръчма. По-добре от една лавица с книги. Кръчмичка някъде в малко градче с надпис: "Елфрида Уинг". Занесе питието си на масата в ъгъла, докато прехвърляше идеята в ума си и си представяше кръчмата - неин стилизиран портрет на табела та, ярки цветя в саксии на прозорците, отпред пейки, отзад дворче с масички...
В малкия салон беше тихо, наближаваше краят на следобедната смяна и освен нея имаше само трима други пиячи, само мъже. Отпи от джина и започна да рови из чантата си (натежала от бутилката водка) за бележника. Отвори го пред себе си и отново зарови за химикал. Нямаше намерение да пише, искаше само да изглежда, сякаш се занимава с нещо, сякаш мисли, а не е поредната пиянка, която просто пие. Надраска няколко спирали по новата страница, след което очерта един-два квадрата и ги запълни с химикал.
С крайчеца на окото си виждаше мъжа, който сякаш не спираше да й хвърля погледи, мъж на нейната възраст, около четиресет, облечен в костюм и вратовръзка, зачетен в някаква книга. Непрекъснато я поглеждаше. Тя отметна косата и бретона си, след което си сложи очилата. Може и да ме разпознава, помисли си тя, какъв ужас. Възможно беше да е чел някой от романите й и да си мисли: "Дали това там не е Елфрида Уинг?". После го видя как гълта последния пръст от половинката бира, става и прекосява салона в нейна посока. Тя се съсредоточи върху бележника си.
- Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но дали случайно не сте Елфрида Уинг?
Елфрида вдигна поглед.
- Не. Казвам се Дженифър Типтън.
- Извинете. Просто много приличате на нея. На снимката й, имам предвид.
- Коя е тази Елзпет Уинг?
- Елфрида. Тя е една прекрасна писателка. Чел съм всички нейни романи.
- Аз съм акушерка - отвърна тя. - Ще ме прощавате. - Посочи към джина си. - Днес е почивният ми ден.
Той се усмихна със съмнение, сякаш никак не беше убеден в казаното.
- Ще ми се да мога да напиша роман - продължи Елфрида. Това поне беше вярно.
- Е, съжалявам, че ви обезпокоих - отново каза мъжът. - Приятен почивен ден. - С тези думи излезе от кръчмата, но преди да престъпи прага, се обърна и й хвърли последен поглед.
Тази неочаквана среща я притесни. Как беше възможно дори след десет години мълчание от нейна страна, след десет години пълен писателски блокаж запалените читатели все още да я разпознават. Ужасяващо. Често я бяха снимали и интервюирали особено след успеха на последния й роман, а след това и на филма, и когато с Реджи се ожениха в градския съвет на Айлингтън. Реджи беше уредил присъствието на много фотографи.
Той беше облечен в бяло, а тя в черно - това сякаш предизвикваше интереса на хората. Нещо в лицето й, в "публичния" й образ - млада писателка, която се радва на добър прием - сякаш беше останало в съзнанието на хората. Писателите трябва да бъдат - са - най-малко разпознаваемите дребни знаменитости, мислеше тя, почти невидими.
Диригенти, художници, танцьори, атлети, фокусници, спортисти, говорителите в прогнозата за времето, водещите на развлекателните програми са много по-разпознаваеми. Но определени писатели сякаш остават в съзнанието на обществото. Може би се дължеше на прическата й - на бретона. Вероятно можеше да промени това? Довърши джина и се върна на бара за още един.
