По-късно говореха, че този човек е дошъл от север, откъм Въжените порти. Той вървеше пеша и водеше за юздата натоварения с дисаги кон. Беше късен следобед и дюкянчетата на въжарите и сарачите вече бяха затворени, а уличката бе опустяла. Беше топло, но човекът носеше на раменете си черно наметало. Набиваше се на очи.

Спря се пред странноприемницата "Стария Наракорт", постоя малко, заслушан в глъчката от гласовете вътре. Кръчмата на странноприемницата беше пълна с хора, както винаги по това време.

Непознатият не влезе в "Стария Наракорт". Поведе коня си нататък по уличката. Там имаше друга кръчма, по-малка, на име "При лисицата". Тя беше празна - нямаше особено добра слава.

Кръчмарят вдигна глава от кацата с кисели краставички и измери госта с поглед. Чужденецът, все още с наметалото, стоеше неподвижно пред тезгяха и мълчеше.

- Какво ще желаете?

- Бира - каза непознатият. Гласът му беше неприятен.

Кръчмарят избърса ръце в платнената си престилка и напълни една нащърбена глинена халба.

Непознатият не беше стар, но косите му бяха почти напълно бели. Под наметалото си носеше протрит кожен кафтан, с върви при врата и на раменете. Когато свали наметалото си, стана ясно, че на ремък на гърба му е окачен меч. В това нямаше нищо странно, във Вижима всички ходеха въоръжени, но никой не носеше меча си на гърба си, сякаш е лък или колчан.

Непознатият не седна на масата, където се бяха събрали малцина посетители, а остана при тезгяха, изучавайки с поглед кръчмаря. Отпи от халбата и каза:

- Търся стая за нощуване.

- Нямам - измърмори кръчмарят, загледан в обувките му - прашни и мръсни. - Попитайте в "Стария Наракорт".

- Искам тук.

- Нямам.

Кръчмарят най-накрая разпозна акцента на непознатия. Ривиец.

- Ще платя - каза чужденецът тихо, сякаш някак неуверено. В този момент започна цялата тази гадна история. Един дангалак с белези от шарка по лицето, който от момента на появата на чужденеца не беше спирал да го гледа навъсено, стана и се приближи до тезгяха. Двамата му приятели застанаха на не повече от две крачки зад него.

- Няма места, безделнико, ривийски скитнико - изрева човекът с белези от шарка, заставайки плътно до непознатия. - Тук, във Вижима, не ни трябват такива. Това е порядъчен град!

Непознатият взе халбата си и се отдръпна. Погледна кръчмаря, но оня извърна поглед. И през ум не му минаваше да защити ривиеца. Пък и кой обича ривийците?

- Всеки ривиец е крадец - продължаваше мъжът с белезите, от когото лъхаше на бира, чесън и злоба. - Чуваш ли какво ти говоря, гадино?

- Не чува, ушите му са пълни с лайна - обади се единият от двамата отзад, а другият се изкикоти.

- Плащай и изчезвай! - изкрещя сипаничавият.

Едва сега непознатият го погледна.

- Ще си допия бирата.

- Ще ти помогнем - каза грамадният, изби халбата от ръката му, хвана го за рамото и впи пръстите на другата си ръка в ремъка, препасан през гърдите му. Единият от двамината отзад вдигна юмрук, но чужденецът се завъртя на място, като така накара сипаничавия да загуби равновесие. Мечът изсъска в ножницата и проблесна за миг под светлината на факлите. Настана суматоха. Някой извика.

Един от посетителите хукна към изхода. Някакъв стол се стовари с трясък, глинените съдове пляскаха приглушено при падането си на пода. Кръчмарят с треперещи устни гледаше чудовищно разсеченото лице на сипаничавия, който, вкопчил пръсти в ръба на тезгяха, се свличаше и изчезваше от поглед, сякаш потъваше. Другите двама лежаха на пода.

Единият беше неподвижен, другият се извиваше и трепереше в бързо увеличаваща се тъмна локва. Във въздуха вибрираше пронизителен истеричен вик на жена. Кръчмарят се разтрепери, заразмахва ръце и започна да повръща.

Непознатият отстъпи към стената. Присвит, концентриран, бдителен. Държеше меча с двете си ръце, движейки върха на острието във въздуха. Никой не помръдваше. Страхът като студена кал беше полепнал по лицата, сковаваше крайниците, запушваше гърлата.