- Тревожна. Много от големите писатели все още опитваха да осмислят пандемията. Брекзит също продължаваше да отеква и да отваря рани.

И като добавим нестихващото дълбаене в травмите от миналото, страховете за бъдещето, ступора пред изкуствения интелект и въпросите какво ще се случи с човешкото тяло, с паметта, както и неизбежното вглеждане в темата за климатичните промени, войната и ядрената заплаха просто задълбочиха въпросната тревога и я допълниха с усещането за злокобна повторителност. В този смисъл все още сме повече в зоната на паралелите, както и на репортажите, есеистиката и поезията, които могат по-своевременно да подхванат актуалното. А романовото писане, което ще се изправи пред новата реалност, по-скоро предстои.

- Като тръгнем от научната фантастика, минем през съвременните дистопии на автори от класата на Маргарет Атууд, та до романите на някои от най-новите гласове в днешната антиутопична литература като този на Саманта Швеблин с нейните "Отрова" и "Хиляди очи", литературните светове, които ни се представят, понякога надминават реалния. Те са по-зловещи, по-безпощадни към човека, по-унищожителни, дори когато сравняваме с реалните войни.

Ако човек е добър читател на подобни книги, ако си спомня твърденията на хуманитаристи като Цветан Тодоров, че трябва да се откажем от Хегеловата идея за прогресивното развитие на човешкия дух и да си дадем сметка, че царството на доброто е утопия, по-скоро ще сме в ситуация да предсказваме реалността. Уроците от миналото няма как да са спасителни и още 11 септември показа, че май нов век няма и няма да има. В този смисъл нито войната в Украйна е изненадваща, нито издевателствата над невинните, нито изобщо злото.

Нима има зло след "Аушвиц", което да не очакваме? И нима някой си е мислел, че човечеството се е излекувало от насилието? Диктатури като тази в Русия закономерно прибягват до агресията, насилието, унищожението. С две думи, фикцията и реалността днес са огледални, уви.

- Важно е, че тези книги ги има. Защото така и българската литература надскочи малко обичайната си вгледаност в регионалното. Но дали това ще стане тенденция, е рано да се каже.

- Малко или много, в Европа следваме традицията, поставена още от Зола и неговото "Аз обвинявам", появила се по повод аферата "Драйфус". Така още от края на XIX век се оформя тезата, че интелектуалецът трябва да е съвестта на нацията, че той трябва да се намесва, да бъде буден. Могат да се посочат имената и на писатели като Томас Ман, Стефан Цвайг, Сартър, Камю, та чак до Умберто Еко в наши дни. Говорим за писатели, които се ангажират с каузи, водят рубрики, изказват се по злободневното, застават на страната на онеправданите, дискутират съдбата на Европа. Затова и продължаваме да мислим мисията на интелектуалеца в плана на ярката, шумна защита.

Друг въпрос е, че вече живеем във време на сринати авторитети и за автор се представя и всеки, който просто е написал някой пост във фейсбук. И все пак никак не е случайно, че през изминалата година точно срещу един от ангажираните писатели имаше опит за убийство. Визирам Салман Рушди. Малко говорим за това, но този акт беше много симптоматичен и той показа, че от писателите още се страхуват и че свободата, която си позволяват хора като Рушди, все още много, много стряска диктаторите. Отделна тема е и ставащото в Иран, за което също много малко мислим и говорим в България, но което е обект на гражданска позиция на много световни интелектуалци. С което искам да кажа, че светът е повече от Европа и на мен ми се иска да бъдем будни по отношение на злото навсякъде, а не само към това, което е близо до нас и което пряко ни засяга.

И за да се върна пак към въпроса ви, за щастие и в България много от добрите писатели опитват да отстояват граждански позиции и се произнасят по важни за обществото теми - Георги Господинов, Теодора Димова, Захари Карабашлиев, Деян Енев, Здравка Евтимова

- Като че ли има все по-голям интерес към нея, особено от страна на създаващите я. Подобна тенденция обещава да осмислим по-добре някои по-спорни фигури в родната култура. В тази посока ми липсва друго разклонение на документалистиката - жанрът на репортажа, развит от майстори като Пол Теру, Тициано Терцани, Ришард Капушчински. В страните от бившия Източен блок този тип писания са много популярни - те помагат и за разбиване на някои културни стереотипи, за осъществяване на духовни диалози. Не ми достига и това, което можем да определим като автофикция, майсторка на която е тазгодишната нобелистка Ани Ерно.

И нещо, което, уви, е много силно и което е криворазбрана документалистика у нас - псевдонационалистическата вълна на различни реконструкции на миналото с патоса за възхвала на българското. Това търсене на корени и откриване на българското в едва ли не всеки исторически или културен факт ми е много в повече, а и започва да ме плаши, защото има твърде много последователи.

- Появиха се интересни дебютни стихосбирки, но за явления можем да говорим, когато имаме вече малко по-трайно присъствие на един или друг автор. Това, което като цяло мога да кажа и което ме радва, е, че българската литература все повече се професионализира в хубавия смисъл на думата.

- Все още не искам да призная, че четенето на хартиени книги е на път да се превърне в занимание на елитите. Затова и гледам на подобни изследвания като стимул за работа. Те трябва да провокират всички, които се занимаваме с литература, и да ни карат да мислим начини, по които да стигаме до повече хора, да опитваме да правим четенето модерно, да култивираме вкус чрез добри четива още от ранна детска възраст.

Разбира се, в тази посока огромна е ролята не само на родителите, но и на учителите, защото много често начинът, по който се преподава литература в училище, отблъсква децата. Те решават, че тя е нещо скучно и много остаряло, неспособно да им говори за тукашното. Затова е и страшно важно да предлагаме дозирано класиката, като добавяме и съвременни четива, в които децата да разпознават себе си.

- Самата аз чета много електронни книги, независимо че си оставам заклет фен на хартията. В случая важното е да се чете. Това е каузата, която трябва да отстояваме, защото аз наистина вярвам, че четящият човек има повече морални задръжки и по-трудно може да прекрачи някои граници. Изобщо мярката за цивилизованост на едно общество се определя и задава от четящите.

- До голяма степен вярвам. Хубаво е да се самозаблуждаваме, че не Мария Лалева или Виктория Бешлийска са най-четените, или че Розмари де Мео не продава смайващи тиражи, но аз всяка година правя и своите засичания с проучване на вкусовете на студентите, на учениците и виждам, че тези авторки действително са сред най-четените.

Споменавам тях, защото говорим за авторки, при които има подмяна, понякога дори с фактите, както е при Де Мео, и които са с вкус към псевдофилософското, псевдоисторическото и пр. Иначе, ако начело на класацията стоят автори като Гришам, не бих се тревожила, нормално е хората масово да четат бестселъри. Но тези бестселъри трябва да са в духа на забавлението, не на промиването на мозъци. И най-сетне, радостно е, когато сред най-продаваните пробиват и писатели като Георги Господинов, който - ще го кажа за пореден път - успява да прави четенето модно сред младите.

- Много са факторите, които определят избора на Нобелов лауреат. Винаги ще има големи звезди, които ще остават встрани, няма как всички големи писатели да получат наградата. В последните години виждам тенденция да се стимулират качествени писатели, но с по-малка световна известност, и така да се обръща вниманието към тях. Ще спомена две от тези имена - на Луиз Глик и на Ани Ерно. И на мен тази тенденция ми харесва. Защото Атууд има световна публика, а сега ще я имат и блестящи писателки като изброените. С което не искам да кажа, че не искам да видя Атууд с Нобел, но не страдам, че го получиха споменатите от мен.

А Рушди вероятно ще я получи, но тази година щеше да е много предвидимо и да излезе като награда не за литература, а за гражданско поведение. Неговите заслуги са много, включително по отношение на разширяването на канона и излизането от западноевропейската му центрираност.

- Световните награди наблягат на качествена литература, със значима проблематика, често пъти експериментална като стил, форма, с постижения на ниво език. Дори само последните романи на носителите на "Букър" да прочетете, ще видите това. И за да не съм голословна, ще дам пример с "Обещанието" на Деймън Галгът, който събира в себе си всичко казано. Това е носителят на "Букър" за 2021 г.

- Тъй като в момента сме във фазата на равносметките, ще откроя двете събития, които за мен бяха сред най-важните на фестивала - срещата с голямата социоложка на литературата Жизел Сапиро, която говори за авторството, кенсъл културата, понятието "световна литература", както и дискусията на Дария Карапеткова за срещата на превода с изкуствения интелект и открояването на онези зони, които може би винаги ще си останат човешко достояние.

- Може би защото е все по-дефицитна - общност.